— Е па старата Агата.
— По просия…
— По просия… не на веселба, то се знае, по просия! Наработи се у роднини, послугува им през лятото, па сега я пуснаха да иде, къде й очи видят.
— Ще се върне напролет, ще им надонесе в торбичките и захар, и чай, и някоя и друга пара — тогава ще я обикнат, ще й дадат легло да си легне, пухов юрган да се завие, няма да й дават да работи, ще я гледат да си почине… И вуйно, и лельо й казват, дорде пипнат и последната й паричка. Па наесен пак няма място за нея ни в къщи, ни в обора. Гадове такива, кучешки род… полудели са — избухна Ягустинка и такъв яд я обзе, че старото й лице посиня.
— На сиромаха, дето се вика, все не му върви — подхвърли един от коморниците, стар, изнемощял мъж с изкривена уста.
— Копайте бе, хора, копайте — подканваше Ханка, недоволна от тоя разговор.
Като не можеше дълго да трае без бъбрене, Ягустинка току погледна сеяча и рече:
— Тия, Пачешовите, вече стари мъже станаха, главите им взеха да оголяват…
— Но барем са си все ергени — прибави друга жена.
— На̀, толкова моми стареят или ходят да търсят работа…
— Е па цели петнайсет морги4 ниви имат и ливада зад воденицата.
— Я не думай, ще ли даде майка им да се женят?
— Ами кой ще й дои кравите, кой ще пере, кой ще тича около стоката, па и по свинете…
— Шетат на мама и на Ягуша… Ягна като някоя кокона, като някоя дворянка току се докарва… па се мие, па се оглежда в огледалцето, па си плете плитките…
— И току гледа кого да вкара под юргана си, по-якичък да е някой — подхвърли отново със злобен смях Ягустинка.
— Юзек Банаховия й пращал годежари, не искала.
— Е-е… дворянка извеяна.
— А майка й току седи в черква и с книжка се моли, и на изповед ходи!
— Истина, па е и магьосница! На Вавжоновите крави кой обра млякото, а? А като казала някаква лоша дума за Адамовото момче, дето й брало сливите в градинчето, отведнъж такава топка му заседнала в гърлото и така го завъртяло, че боже-е!
— Па отгоре искаме и господ да ни обича, като има такива в селото…
— Едно време, още като пасях кравите на тате, помня, че такива ги пропъждаха от село — добави пак Ягустинка.
— Нищо няма да й стане на нея, че има кой да я брани… — и като понижи гласа си и гледаше под око към Ханка, която копаеше първа на първия ред от края, Ягустинка зашепна на съседките:
— Ами, навярно Ханкиния мъж пръв ще я отбрани… зарад Ягна като куче се зъби.
— Божичко!… Що думаш… чудесии разправяш… Как може! Та това би било грях и богохулство… — шепнеха си двете, като копаеха и не вдигаха глави.
— Та само той ли?… Като по кучка летят и ергените по нея.
— А че е хубава, хубава е; охранена като яловица, лицето й бяло, а очите й също като цъфнал лен… па е яка, пущината, мнозина мъже не ще й устоят насреща…
— Па какво ли ми работи, току само си яде и си отспива, че няма да е хубава?…
Помълчаха доста, защото трябваше да изсипят картофите на камарата.
След това вече само от време на време си казваха по нещо, докато замлъкнаха, понеже едната забеляза, че откъм село през стърнищата тичаше Южка Боринова.
И щом долетя запъхтяна, още отдалече извика:
— Ханко, хайде си ела у дома, че на кравата нещо й стана.
— Господи, света Богородице, ами на коя?
— Ох, на шарената… ох… душата си не мога да поема…
— Божичко, чак дори ме задуши, помислих, че на моята… — извика с облекчение Ханка.
— Витек току-що я докара, че горския го изгонил от гората. Запъхтяла се кравата, че е кръвена… и отведнъж падна пред обора… не ще ни да пие, ни да яде, току само се мята и мучи, божичко!
— А тате няма ли го?
— Няма го, тате още не се е върнал. Господи Исусе Христе, хубава крава, на едно доене цяло ведро даваше. Върви по-скоро!
— Ето на̀, тичам, тичам!
И взе детето от пелената, сложи му шапчицата с пискюлчетата, уви го с престилката си и бързо тръгна. И така се бе разтревожила от новината, че дори не спусна предницата на вълненика си, забрави, та оголените й крака се белееха през нивата. Южка тичаше пред нея.
А копачите, всеки разкрачен на своя ред, почнаха да копаят по-мързеливо, понеже никой не ги наглеждаше и не ги подканяше.
Слънцето вече се претъркулваше към залез и сякаш разкалено от луд бяг, се червенееше като огромно колело и се спущаше зад черните високи гори. Тъмнината се сгъстяваше и вече пълзеше по нивите, хлъзгаше се по браздите, дебнеше по рововете, тълпеше се по гъсталаците и бавно се разливаше по земята, затъмняваше, обхващаше и поглъщаше багрите, само върхарите на дърветата, камбанарията и покривът на черквата горяха като пламъци.