Йордан Хаджиев
Семеен портрет
Вървят по пътя щастие с момиче…
На първи юли тръгнахме на море. Шест месеца преди това си бях купил кола. Ще направя няколко уговорки относно израза „купих си кола“, тъй като го смятам за неточен, понякога неверен.
„Купих си вестник.“ „Купих си паста за зъби.“ „Купих си кола.“ От гледище на граматиката особена разлика няма. Подлог, сказуемо, определение или допълнение. За граматиката всеки, който „си купува“, е заможен, едва ли не милионер. Езикът е надкласов. Богатият и бедният правят това с едни и същи думи. Удоволствието или безразличието на единия се обърква с изтерзанието на другия. Някой си купува кола за шест хиляди лева и му остават още шейсет или шестнайсет. Друг тегли пак толкова и му остават двайсет и шест лева, колкото да не му закрият спестовната книжка. А трети нищо не тегли, взема заеми, взема от баща си. от взаимоспомагателна каса, отдето намери, и пак „си купува“. Хайде сега, ще се лъжем в очите! Те, и парите, са надкласови, но моят комшия ги има, а аз ги нямам.
И понеже парадоксът съществува, за да опровергава логиката, двамата караме едни и същи коли!
Аз съм психолог по образование, по професия и по жена. Всъщност нейното е призвание, тя е филолог по диплома, но само си спомня, че е учила в Търновския университет. Като чуе „филология“, се дразни. Тя е родена за директор, но аз й бъркам да стане. По едно време щяха да я приемат в обществото на директорите. Но станало дума за мъжа й. Някои не знаели, че аз съм съпругът. „А, онзи, дето иска да минава за голям психолог!“ — рекъл един. Всъщност искал да каже „голям глупак“, дърдорко, който не мълчи и си лае хляба. Флорина, така се казва жена ми, го предвиди. „Да знаеш, че заради тебе няма да ме приемат!“ Въпреки всичко тя стана „завеждащ“. Шеф е на учебен център в предприятието, където аз съм психолог. Поменах за парадоксите. Основната разлика между моето и нейното мислене е, че аз търся мотивите на човешкото поведение в сложните плетеници на душата, а тя ги намира в простите стремежи на хората да печелят, да се издигат и да се любят. Случи се с моя най-голям „завеждаш“ да разменим мисли. Становища. Как, в какви условия трябва да се работи, нещо около психологическия климат и ролята на администрацията. Произлезе разправия, дигна се пушек, насмалко да ме освободят „по взаимно съгласие“. Флорина ме изслуша внимателно и недоумяваше — чак уволнение! Защо? В какво съм се провинил?…
— Всичко ли ми казваш? — попита.
— Всичко.
— Няма причини Рангелов да скача толкова. Не си имал с него неприятности. Приказвали сте за работа — пука му него как са боядисани стените и кога се пишат протоколите за брак… Има нещо, което не знаем… Някой те е топил… Само двамата ли бяхте? За какво друго стана дума?
— Двамата. И секретарката.
— Ооо! Как може да си толкова глупав! Защо не каза веднага! Тя е нова, много сладко маце и той сега я сваля. Разбира се, че ще те уволни, ти си го изкарал пред нея невежа! Защо не помисли, че пред него си млад, че той вижда в тебе конкурент и трябва да докаже на онази кой е и какво може!… Ти си го иронизирал, нали?
А всеки студент по психология научава, че иронията и изобщо насмешката е сатанински грях, доколкото се мъчи да свали едно божество от моралния му престол.
Флорина няма много високо мнение за човека и за човечеството, макар, общо взето, този въпрос да липсва в дневния ред на живота й. Тя не би искала да обсъжда живота, а да го живее. Хората са такива, каквито са, всеки е различен, общото помежду им е, че не казват какво мислят. И тя ги подозира. Търси сравненията. Има си категории, графи и бързо те натиква в някоя от тях. Може и да те зачеркне на кръст.
— Аз съм общувала с хора, а ти — с книги и животни! — ми каза един път. — Ние сме сбъркали професиите си.
Мисля, че нейният скептицизъм е стъпил върху три кита: опит, наследство, красота. Може би и известен примитивизъм, който й помага да разголи неприятните обстоятелства — трудно е да си представим много деликатен следовател, нали? Флорина не се свени да зададе въпроса си: „Къде беше?“ „Колко пари похарчи?“ „Коя беше там?“ Колкото и да съм й обяснявал, че ако мъжът може да каже къде е бил и какво е правил, той ще го направи, без да го питат, а когато не може, всички въпроси водят към лъжата — „Не питай, за да не те лъжат!“ Напразно! Изглежда, интуицията я кара да зададе въпроса си не толкова заради отговора в думите, колкото заради вторичните белези на поведението, заради емоционално-животинското усещане на отговора.
Красотата вече е опит. Красотата е провокация срещу целия свят, възможност да разлистиш повече човешки характери, да отвориш повече врати, да седнеш в изповедалнята на по-много съдби.