— Сериозно?… Майтап — бил е пиян! Тахомире, така ли е? Аз не вярвам! Тахо кимна:
— Правили са си шеги. Баща ми е бил две години в Испания, на река Тахо. Дори е участвувал във войната с Франко, но не искаше да прави капитал от това.
Долових някаква прилика между него и Флорина. Очите, челото… Отначало ми се стори по-възрастен, много грозен и съвсем необщителен. Сега ми изглеждаше млад, приветлив, дори хубав!
Малката ми дъщеря следеше с подвижни очички всичко. Очи — синчец! По мърдането на устните разбирах, че преживява разговора, че в главата й се развива нейна лента, че приспособява живота на големите към своите представи. Бръчките отсега се загатваха край очите. Моите! Горната й устна беше по-дълга. Бащина!
Като ученик все ме питаха защо си набръчквам лицето. По-глупав въпрос не зная. Задаваха ми го й учителите. Другарко, казах на една, ако зависеше от мене, щях ли да го правя? Да, отвърна ми, но трябва да внимаваш. Когато се смееш, не изглеждаш добре. И устата ти е много голяма!
Надигнах се. Подадох ръка на моя двойник с очите на баба Флорина. И двамата не пушехме, не пиехме, дори не бяхме управители на къмпинг. Е, татьовото, какво да се прави? Никога няма да чуеш, че си леля Вирджиния! Ще ти задават сума глупави въпроси, има да се чудиш какво да отговаряш. Може и да съжаляваш, че не си първа хубавица. Но един ден ще разбереш, че не било голяма беда, че изобщо не е беда!
Е, дотогава има да страдаш…
Героите от задната стаичка склад заспаха, както се спи първи ден на море, и то сръбнал. По някое време Вирджиния извести събуждането си с лека тютюнева кашлица. Обади се и Тахо. Идеше вечерта, идеше прозата на яденето след поезията на пиенето. Трябваше да се пазарува, да се стои на опашка. Тъй се случи, че с моята братовчедка и съседка се наредихме един след друг. В магазинчето продавача пак го нямаше, но го заместваше приятна жена. Беше втората щатна бройка на минисупермаркета, съпруга или любовница на известния ни вече даскал или доктор, с когото делеше едно бунгало и една отговорност „на бригадни начала“. Както ще да е, не му беше жена, важното, че обслужваше клиентите сръчно и с настроение. Може да е била зъболекарка, келнерка или самодейна актриса. Пък и защо трябва да е нещо друго, след като всяка продавачка у нас има самочувствие на зъболекарка, както и лекарите имат самочувствие на продавачи. Всички професии са важни, всички заедно сме на стопанския или здравен фронт и членуваме в кварталните организации. Над принцесата на щанда имаше надпис: „Културното обслужване задължава двете страни да се държат културно!“ Другарката говореше ясно, отсечено, разбираше чужденците по ръцете и физиономиите им, те разбираха надписа, стрелката на кантара се движеше и хората ядяха три пъти дневно. Кой каквото и да казва, нашият пазар има своите преимущества, но най-важното е: продавачи личности. Без да са собственици, те правят такова впечатление, додето ония са безсловесни слуги на парите, уплашени от конкуренция и конюнктура, сънуващи фалити и пистолети. Те се смеят и когато не им се смее, бързат и когато не им се бърза, треперят да не отидеш при друг. Нашият те гледа с достойнство и в очите му се чете: „Върви където щеш!“ В крайна сметка печелят еднакво.
Плажният народец, нареден бос или по джапанки пред и зад нас, поглеждаше с любопитство и малодушие Вирджиния, качена на високи токове, спуснала на гърба си дълги коси и не забелязваща никого поради липса на очила. Покрай нея хората заглеждаха и мене: този ще да е мъжът й. Може би ми завиждаха, някой ме е съжалявал.
Ето ни пред богинята на изобилието. Застанаха едно срещу друго две самочувствия.
— Добър ден! — поздрави клиентката, защото у нас пръв поздравява купувачът.
— Добър ден — отвърна другата без удивителна накрая.
— Снощи пристигнахме, настанихме се много хубаво. Тук е божествено. Виждам, че сте добре обзаведени… Цигари „Родопи“, напоследък рядко се намират…
— Имаме.
— Вие сте фантастична! Откога търсим! Двеста кутии!
— Момент, извинявайте да проверя… Четирийсет, шейсет… Осемдесет и пет са останали.
— Не очаквах и толкова. Ще ни стигнат в началото. С мъжа ми пушим много. Кафе в малки кутийки имате ли?
— Да, ето ги.
— Трийсет.
Отсрещното самочувствие се посмъкна. Обърна се, брои, брои, отиде и отзад и се върна сконфузено:
— Само двайсет и четири…
— Няма значение. Сложете ги в нещо, моля. Джин виждам, че сте набавили.
Продавачката го погледна с благодарност.
— Знаете ли, тук не го купуват много. Бяхме поръчали само два кашона. Останали са десетина бутилки.
— Дайте ги за всеки случай. Очакваме гости, ние джин напоследък по-малко пием… Уиски?