всяко престъпление оставя следи. Колкото и ловък да е бандитът, авторът е още по-ловък и ако единият злодействува професионално, другият също е от занаята и му поставя клопки, следи го с коли и хеликоптери, кучета го лаят, минувачи го псуват, додето накрая си изтърве паспорта.
И нашият крадец беше открит. Вирджиния се спънала в някаква дъска, която стърчала от една палатка. Била без очила, успяла да я прескочи, но няколко крачки по-нататък се заковала, осенена от подозрение. Връща се, навежда се и я познава! Оставя нишан — едно руло хартия и термоса — и тръгва да търси Малкото или мене. Малкото след случая с тайното пиене си беше спечелило прозвището „агент Пищора“ (носехме разказите на Чапек). Намира я и двете се врътнат настървено за кокошкарина от централна Европа — да го арестуват, поне да го омаскарят с приказки. За нещастие Вирджиния забравила къде е оставила знаците. Откраднали са ги! Тогава почва ново, още по-възбудено, обикаляне. Нужни й били още половин-един час и дъската за втори път е открита — о, бедност на криминалната фантазия! — по същия начин. Но сега пък тоалетната хартия и термоса ги няма! Чашата преляла. Няма съмнение, че същият крим и псих ги е свил! Вирджиния се навежда и издърпва принадлежащото ни имущество. Отвътре се чува звън на стъклария и тенджери, падане и преобръщане на посуда. „Най-напред заяде — поясни сетне тя, — но това ме амбицира, дръпнах с всички сили и дрънченето се чу из махалата!“ Наоколо имало хора, един немец се опитал да оспори нещо, но видът и крясъците й го респектирали. Пак от криминалната литература знаем, че най-използуваните агенти са именно хубави руси жени, които се преструват на късогледи, за да заблудят противника. Но, види се, не и този немец, научил добре уроците на най-новата история.
Оказа се, че дъската не е наша. Тази беше по-широка и по-къса, щеше да стигне за две полици.
— Преиначили са я! — избухна Вирджиния.
— Дъска не може да се „преиначи“ — забеляза Тахомир.
— Поправили са я!
— Не беше развалена.
— Млъкни! Разбираш какво искам да кажа! Преправили са я!
— Как ще я направят по-широка?
— Така — взели са нашата и са я заменили за тази! И да не е така, тази също е крадена, ще видиш, че никой няма да я потърси. Да не я носят от майната си, да не са я купили от кореком! Казах ли ви, че са чужденци? — възкликна тя.
— По какво позна? — попитах, заразен от Таховия скептицизъм.
— Палатката им беше вносна! Приятелите му, дето излязоха да ги защитават, говореха немски и чешки.
Пък и имам нюх!
— Това е безспорно — съгласи се Тахомир, — но кой немец ще тури една дъска на земята и върху нея ще си нареди бурканите?
— Ако искаш да знаеш — вече се разгневи Вирджиния, — и дрънченето на тенджерите беше немско!
Нашите издават по-друг звук!
— Е, това е вече необорим аргумент! — предаде се Тахомир.
Сега започнаха ядовете за термоса и тоалетната хартия. Немците били педанти с наочници, чехите скръндзи, поляците знаели само „ш“ и „пш“, даже най-известният им писател бил „Пшибишевски“.
— Нищо не каза за унгарците, Жини…
— Не се занасяй, знаеш, че имах любов с унгарец, не съм виновна, че ти си бил хлапак! Унгарците са изискан народ, Карой беше един вълшебен Данко ПиЩа, те умеят да харчат, жената е култ и обичат музиката с душата, ръцете и краката! Те са аристократи, бохеми, кръвта им е циганска и ако не приказваха толкова неразбрано, щяха да бъдат витрината на Европа! Трябвало е да се родя там!
Цял ден оплаквахме хартията и термоса, додето привечер две момиченца ги донесоха. Едното беше наше и сочеше другото. Каза, че Катрин видяла една леличка да ги оставя при тяхната палатка, а после не дошла да ги вземе. Съседите питали и разпитвали на кого са, но никой не знаел. Тогава отишли при управителя. Катрин описала леличката — с дълги руси коси и хубава, — а той казал, че я познава.
Впрочем другарят Вангелов вече идеше радостен, че случаят приключва толкова добре за къмпинга и България. При такъв щастлив край оставаше едно: да се полее.
Така и направихме. Поляхме го, сетне продължихме да го поливаме. Намокрихме се доста. След няколко песни, примесени с целувки, другарят Вангелов отправи поглед към Вирджиния и разказа просълзен как преди години се запознал с подобна жена. Било след някакво напиване на Слънчев бряг. Той не участвувал в него, но посред нощ приятелите му дошли да го събудят, трябвали им ключовете от физкултурния салон. Тогава той предавал немски и физкултура, пак замествал. Онези решили по пътя да продължат с танци и дюшеци, с „гимнастически упражнения“.
— Та беше с тях и една артистка, мисля, че балерина, ама красавица, царица — танцуваше професионално. Другите размазани, падат на пода, а тя си развява блузата в една ръка, бюстът й няма равен!… Ех! — въздъхна щастливо-трагично шефът. — Каквото могат да разкажат ония дюшеци, няма го в никой филм! Отделно дето учениците ги използуваха, бяха си извадили ключове. Бандити до един!… И сега като гледам Вирджиния, ми се доплаква, макар че още държим фронта и няма да се предаваме! Българското име трябва да се защитава! — вдигна глас шефът. — Но искам да кажа — гласът му прозвуча строго, — че онази артистка не беше от Русе и не се казваше Вирджиния!