Моята ценностна теория, атакувана от Вирджиния, се огъваше. И все пак аз разчитах на пясъка, водата и въздуха. На идните дни. Още утре ще им купя две ракети и едно перце, за да играем. Ще се надбягвам с тях. Ще гребем. Може би ще ги науча да плуват… Най-сетне двете ще се сбият подир малко и тогава природата ще реши кое е за предпочитане.
Познах. След малко се разигра първата драматична сцена.
Двете бяха ходили да търсят миди и раковини.
Както са с червени нокти, а каката и с начервени устни. Събрали — истинска колекция. Показаха ми я: ситни-дребни мидички, раковинки оцветени в бледо-кафяво, керемидено и жълто. Имаше и снежнобели произведения на морето, ювелирно изкуство. Съзнателно бяха подбирали миниатюрното — усет за необикновено. Всичко можеше да се побере в една детска длан. Само едно първично търпение може да открие в пясъка това богатство. Радвах се заради радостта им, обещах да намеря кутия, в която да ги запазим и отнесем.
След няколко минути се събраха пет-шест околни деца. Те с възклицания или затаен дъх оценяваха малката изложба. Завистта превръщаше колекцията в съкровище.
Приближи едно хлапе. Не зная какво задържа вниманието ми в него, но го загледах. Изглежда, е имало предварително намерение, „предумисъл за престъпление“, както го определи по-сетне Вирджиния. Вървеше особено, самоуверено агресивно. Не искаше друг да бъде по-важен наоколо. Въпреки дребния си ръст изглеждаше авторитетно. Седем-осемгодишно, колкото малката ми дъщеря.
— Я бе, я да видя! — разблъска ги то, макар че имаше и по-големи.
Дъщеря ми поднесе дланта си, но то изненадващо замахна и я удари. Мидичките се разлетяха, за да потънат в пясъка!
Чак мен ме присви! В същия миг обаче Малкото замахна. Не понечи да спасява богатството си. Раковините бяха още във въздуха, когато изплющя шамарът… Какъв шамар’! Изумителна реакция! Замах на немилостив човек! Онова писна толкова силно, че няколко души наскачаха, други се извърнаха или привдигнаха, разговорите секнаха. Нещо особено се беше случило! Морето мълчеше и произшествието завладя плажа.
Видях да бягат мъж и жена. Уплашени. Майката и таткото. Тя беше възпълна, но не грозна. Енергична жена, която закрещя без нужда и логика, и то така неистово, сякаш убиваха детето й. Някакви разбираеми и неразбираеми „Олеле“, „Какво ти направиха“, „Детето ми“, „Идиоти“, „Иване, защо стоиш“, „Кой беше“, „Мълчи, маминото“, „Ох, олеле, детето ми“! — След това си оправи приказката и доста подредено, в речитатив, взе да нарича дъщеря ми гаменка и простачка, да пита къде са родителите й, да заплашва и нас, и дъщерята, и управителя — щяла да се оплаче където трябва. Заедно с това притискаше и целуваше момченцето си, плачеше, а мъжът й, настръхнал, овладяваше желанието си да се бие. Онова, окуражено, пищеше още по-високо и се задъхваше. Не ще и дума, също се изопнах, оставих логиката и смисъла на една разправия, но се сдържах с половин разум, половин характер. И въпреки това ми беше хубаво. Бях очарован от бързината и силата на Малкото, от умението му да се защитава и възпитава.
Приключихме я някак. По нашенски, с много обяснения. Флорина пристигна с малко закъснение, но така се опери на онази, че тя млъкна, без да е разбрала защо, и загуби най-важното си предимство: нахалството, агресията. Ако ние с бащата се сбиехме, би било рисуван филм пред възможното единоборство на двете. Но не стана нужда, тъй като се включи и Вирджиния — също бежешком. Тя надвика малки и големи, размаха дълги ръце и коси, отвори очи и ноздри — разбрах, че е жадувала за скандал, за публика, за съдебно дело. Наследството й клокочеше, но й липсваше собствена кауза, истинска стръв. А може би тя си оставаше актрисата!
И сърдитнята взе да се превръща в сценично зрелище.
Дръпнах Флорина и Малкото, прибрах ги, а Вирджиния остана да си довърши удоволствието. След това тя ме поде и нахока с не по-малко думи, че сме я изоставили. Онези си отишли, без да си получат заслуженото.
Народът беше стъпкал колекцията. Зимата голямата ми дъщеря, третокласничка, била дежурна в училище, пред главния вход. Ръце, нокти, уши, коси…
— Знаеш ли какви са момчетата, тате! — оплака ми се. — Като видят, че е момиче, и нарочно си пъхат ръцете в джобовете. Нито шапки свалят, нито…
— И ти какво направи, татьовото?
— Какво мога да направя! Те са момчета, има и от четвърти клас. Могат да ме набият.
— И ги остави, така ли?
— Не, повиках нашата…
Изтръпнах… Малкото е първокласник!
И тя?…
— Нали я знаеш, тате! Онези пак идват и пак си турят ръцете в джобовете. Тя ги чака. И щом дойдат до нея, кресне: „Ръцете!“ Нали я знаеш, тате, ще ти спука тъпанчетата. И онези ги вадят, преди да разберат… Тя ги плаши.