— Флори, твоят братовчед среща на улицата чичо си. В София, на двайсетина метра от тях. Ходил да го търси и се връща. Нямало никой. Човекът го вижда и разтворил ръце да го прегърне. А той, моля ти се, го отминал! Психо! Че обаждания, питания — защо е сърдит, какво е станало… Не го познал! А се присмива на мене, че съм ходела в мъгла!…
Кой недовижда, а?…
— Човек гледа с очите, а вижда с ума. И понеже рецепторът на очния нерв е в тилната част на мозъка, би могло да се каже, че виждаме с тила си.
— Млъкни! Язък, че си чел и знаеш! Как не бях на твое място, да управлявам съда! Щях да бъда най-известният адвокат в Русе!
Тахомир я погледна с настроение:
— Вирджиния се явява на дело в арбитража и ако няма цигари, праща арбитъра да и купи. Разпитва свидетели и пуши. Аргументите й са преди всичко впечатления от противника…
— Прекаляваш!
— Един колега беше поискал отлагане на делото, защото арбитърът не му обръщал внимание, гледал нея. Направил искане да се призове секретарката на техния директор, била много хубава. Комичното е, че искането било записано в протокола, тъй като арбитърът наистина бъбрел с Вирджиния и не чул.
— Махни го! — пренебрежително се отзова Вирджиния. — Вече е пръднал в гащите! Боядисва си косата и мустаците, носи все поло, за да си крие жилите на врата.
На плажа пред нас група деца играеха мач. Бяха руси, сламеножълти и съвсем безцветни. Със спортни тела и сини очи. Бягаха упорито, мълчаливо. Когато се сблъскваха, не издаваха глас, чуваха се само изпъшквания. Имаше и две момичета, личаха си по дългите прави коси.
Никоя майка не викаше, не се вайкаше, че ще се изпотят и простинат.
— Вирджиния — поде жена ми, — доколкото разбрах, не си искала моя братовчед, а сте се оженили. Нашият род сме упорити, нали?
Флора пита с чист поглед и спестява на двете страни неудобството.
Тънките пръсти на Вирджиния се разпериха. Вдигна рамене. В жеста й имаше някаква безпомощност.
— Какво да ти кажа?… Признавам, едно приказвах, друго стана. Може би сбърках, дето се върнах в Русе. А може би това ми е била съдбата, шансът… Но не трябваше да ставам адвокатка, не беше за мене. Аз учех колкото за изпит, за три. Нищо не помнех от гражданското право, а то е море. Да не говорим за гражданския процес — беше ми кръстословица. Постоянно изпусках срокове, пък и често отсъствувах от града. Търси ме по пътища и фиести. Какво можех да направя, обаждат ми се от София и Пловдив, имах много приятели и бях в центъра на този живот. Знаеш ли, за да си добър адвокат, трябва да си малко педант. Дребнав! Аз мога ли да бъда дребнава! Аз се интересувах от главното, а то не е в Съдебната палата. Един аристократ няма работа при съдебния изпълнител, там е за плебеи и простаци! Парите миришат на еснафлък! Като наука правото е голямо нещо, но като наша практика е нищо. Моята поява в тази среда беше грешка. Аз ги шокирах. развалях им илюзията, че вършат нещо важно. Плямпачи! Важно е любовта, слънцето, яденето, музиката. Съдиите накрая стават сухари, постоянните клиенти на съда са с деформирани черепи. Говорят, говорят, а никой не казва какво мисли. Съдебните заседания почти винаги са скука… Какво да ти разправям, карах я от днес за утре. И ето че се появи твоят братовчед. С чанта. Държи я с два пръста. Бях го забравила. Аз съм такава, ако не ме интересува един мъж, не си обременявам паметта. Какво правиш тука? Адвокат съм. А сега! Само ти липсваше! Нещо ме жегна, нещо предчувствувах. И за пръв път го загледах. Има известна разлика между ученик, студент и адвокат, нали? При това не е вече онзи. Докаран, поизмъкнал се, райе костюм, копринено шалче, сетил се да тури карфица. Косата пусната по-дълга и понеже е гъста, придава му ореол. Артистичен! Не е онзи смотаняк! Не го гледай, че е завеян, Флорче, когато го хване тръпката, е неузнаваем. Тия големи очи като пламнат, веждите се вдигнат, ще те глътне, ще те смаже! Истинският мъж е хубав на втори поглед. Красотата се усеща по-добре отдалеч, в походката, в гърба. Не казвам, че ме очарова, но ме смути, усетих, че губя нещо от властта си. Тахо е мъж, защото знае какво иска. Той ме оцени, постоянствува години и накрая ме получи. Само това вземи, че измести толкова хора и ме заведе в брачното, при това без да пита никого, показва що за човек е. Но понеже е фанатик, отказа да се венчаем. Развали ми най-хубавия празник. Не мога да му простя, иде ми някой ден да го замъкна в черква или манастир. Мама, и тя беше съсипана, даже свекърва ми не одобри постъпката му. Впрочем тя и не знаеше.
Тахомир вметна:
— Това е единственият въпрос, по който мама и Вирджиния са на едно мнение.