Представи си, Флори, ти нали си психолог пък! — обърна се тя към мене, което се случваше рядко. — Толкова умни хора, а не виждат очевидното: синът им отдавна е мъж и няма нужда от настойници… Тогава той направи един последен опит, Флори, поиска среща с мене. Покани ме в заведение. Наскоро бяха открили бара в новия хотел до Дунав. Беше учтив, поръча ми водка „Смирноф“. Извадих цигари, но се сетих за болестта му. „Не се притеснявайте!“ — каза и ми поднесе огън. После мълча. Трудно му беше: все пак горд човек, на възраст, а се унижава пред една вчерашна пикла. Заговори внимателно, без злоба. Но беше категоричен: каквито и чувства да имате един към друг, това е погрешна стъпка. Не толкова за вас, колкото за него. Бракът е съюз на равни, а вие сте абсолютно различни: възгледи, навици, досегашен живот. Като намекна за миналото ми, скочих: какво имате против досегашния ми живот? В какво ме упреквате?… О, казва, ако бяхте моя дъщеря, щях да имам много против, но вие не сте. Не ви осъждам, това е ваше право на избор. Вие сте много млада, трудно е да се говори за вина, камо ли за осъждане. Тук съм, за да обсъдим бъдещето на моя син. Той ще се провали. Вие ще го провалите, и то, без да имате намерение. Не се съмнявам в добрите ви чувства, но хората се провалят най-често от чувства. Съдбата е продължение на навиците и характера, затова ще се опитам да ви предрека бъдещето. Тахомир не туря капка алкохол в устата си; вие ще го накарате да пие; не пуши — ще пропуши; ще зареже музиката, книгите, увлеченията си; дори професията — ще я кара по инерция; ще заживее вашия живот, ще се събира с вашите приятели, ще печели пари, за да ги пръска; ще бъде за кратко време възторжен, после ще се затвори в себе си; той не обича да говори, не обича врява, танци, компании; вие няма да се откажете от тях; той е възпитан, вежлив, умен, но е и глупав, защото познава само едната страна на живота, по-добрата; досега не се е натопявал в безчестието, в мръсотията, наивен е; вие ще му отворите очите, но от това по-щастлив няма да стане; няма да стане и по-умен с вашите приятели, но по-глупав — положително! Той би бил нещо, ако зад него стои установена, уравновесена жена, скромна, а вие сте родена и отгледана в лукс, суета, мъжки компании. Бихте ли се отказали от досегашния си живот заради него? Гледаше ме право в очите и ме харесваше. Не можеше да ме понася, но ми се възхищаваше. Бил е хубав мъж, личеше му, но болестта не му даваше да диша дълбоко. Ако не ставаше въпрос за сина му, щяхме да говорим съвсем иначе, да се разберем.
Не обичам да мълча, мразя да ме поучават. Изтърпях го, но накрая му казах две думи. Вижте какво, всеки си има свой път. Ако на вашия син му беше много добре, нямаше да дойде при мене! Ако е мекушав, то не е защото е пораснал у дома! Ако аз съм по-силна, заслугата е на моите родители. Освен туй не съм сигурна, че той иска точно каквото вие искате. Аз пък съм сигурна, че на него му е необходим по-весел и по-забавен живот. Всеки човек иска развлечения. Млад е, прилича му да живее! Освен всичко това ние сме във фактически брак!
Допих си водката, станах и демонстративно излязох. И аз съм дъщеря на някого, няма защо да ми навират в очите, че той бил син на еди-кого си! Не че бях много права, човекът говореше с уважение, но чувствувах, че ще стане по-лошо.
Следната неделя бяхме в София и се разписахме. Кръстници ни бяха моите хазаи, известни хора, интелектуалци. В Русе техните научили случайно, след като съобщението пристигнало по официален ред. Не зная как са им съобщили, но баща му получил пристъп и го откарали в болницата. Започват да го лекуват ударно, със „златни инжекции“ — бяха на мода, говореше се, че правят чудеса. Не му подействували добре. Възможно е белята да е била и в тях. Свекървата вижда това и го посъветвала да ги спре. Веднага! Но той се доверил на лекаря… След месец и половина почина…
Все пак тя излезе умна, прати ни хабер да се приберем преди смъртта. Скри си омразата, прие ме от хорски срам, заведе ни в болницата. Влезе първа, за да го предупреди. Беше трагично да се видим, отново при тия условия. Целунах му ръка, но той вече не говореше. Предполагам, че не ми е простил… Кой знае. Погледът му беше празен…