Чичо Тахо и леля Вирджиния купиха на децата кегелбан. Много хубава игра. Шест пластмасови човечета бутилки в различни цветове се поставят на една линия в пясъка, а ние ги замерваме и сваляме с малка топка. Печели онзи, който улучи най-много кегли. Играта ни допадна. С часове целехме тумбестите фигурки, състезателният дух растеше и напрежението стигаше до ликуване или отчаяние. Моят опит в замерването на жаби, дървета и хора от детството ми послужи. След няколко поражения Вирджиния заяви, че съм нетърпим. Истинският мъж не бивало да печели толкова. Имала алергия към първенци, пък и улучването с камъни било качество на неандерталците.
Не за пръв път детската ми амбиция да печеля се сблъскваше с хорската неприязън. Флорина ми го е изтъквала не един път като лош навик и болезнено честолюбие. Съзнавах, че донякъде имат право, не бива да се печели срещу по-слаб. Тахомир играеше седнал, по-скоро отпуснат и наистина очакваше да спечелят жените и децата.
Вече имахме и перца за федербал, с ракети се бяхме въоръжили. Умален тенис. Сутрин и вечер, в най-тихото време, замахвахме и удряхме перцето. То летеше високо над главите или по хоризонтала на очите; зрение, мускули и нерви се изопваха, кръвта биеше в ушите; пот течеше, пулсът се ускоряваше двойно, дишахме дълбоко и щастливо.
Плувах дълго, стигах до отсрещния каменен нос — „бурунчето“ — и след минутна почивка се връщах. С Малкото бягахме по пясъка, опитвахме се да правим акробатични номера, успявахме или падахме и гладни сядахме да ядем.
Не беше далеч денят, в който щяхме да спечелим ръкоплясканията на околните. Засега я вдигах високо над главата си, уловил малките ходила. Но ние имахме амбицията да го направим уловени ръце в ръце, както в цирка. Хлапето тренираше гимнастика, но изпитваше трайна страст към акробатиката. Много усилия ни струваше, додето успеем. Победихме. Аплодираха ни и аз се поклоних достолепно. Сърцето ми биеше от гордост!
Тихомир се къпеше рано сутрин. Плуваше спокойно, умело, но по малко. Вечер отиваше далеч на юг по пясъчната ивица, отново се къпеше и лягаше на лакът под сенника. Не се боеше от комарите. Не се обличаше вечер, не му беше студено, не признаваше термометри и метеорологични промени. Твърдеше, че досами морето лете е грях да си облечен, невъзможно е да се простудиш. Наистина никога не кихна.
Флорина искаше да мине за спортистка, подскачаше и приклякаше маниерно с ракетата и се оглеждаше нехайно и суетно. Плуваше, гмуркаше се, посрещаше вълните с изпъчени гърди и правеше опити да си свали горната част на банския. Но въпреки всичко се боеше от дълбочините и не се отдалечаваше от хората, от шамандурите. Радвахме й се, поздравявахме я, но тя искаше да й се възхищаваме.
Разбира се, Вирджиния не можеше да плува. Морето й беше необходимо като гледка, пейзаж, фон на самата нея. Преживяваше го, вълнуваше се, смееше се, но всичко си беше участие в атракция. От водата използуваше съвсем малка част, може би колкото вана, другото беше разточителство на, природата. Близо до евиния плаж („Нудата“) си намери една дълбочинка на два метра от брега, копка, в която да се къпе. Тахомир разправяше как влизала, клякала и цапала, плискала се и издавала звуци, та хората се питали какво става, дали не е слънчасала. Един храбрец я видял, помислил, че се дави, и се хвърлил да я спасява. Вирджиния нямала нищо против и се оставила да я спаси. Бил млад, благодарила му, но се оказало, че е немец, а тя искала да е унгарец. Тахо се обърнал да не гледа и да не разваля романтичното приключение. Направи малък коментар: за да преживее нещо изключително, нещо от серийните любовни романи, Вирджиния би се хвърлила в дълбокото. Но преди това трябва да й представят спасителя, за да го одобри. Ще е нужен и фотограф, надуваем костюм, публика. Вирджиния отговори през рамо, че може да я подмамва колкото ще, тя в дълбокото няма да влезе дори срещу сензация в световния печат. Щабът на флотата да я моли, все то! Виж, с лодка може, за предпочитане — яхта. Да е лунна нощ, китара, джин и двама морски офицери. Над водата се носи „Соренто“. Тя е на носа в широка циганска рокля и шапка, увиснала до раменете. Наоколо плуват делфини, рибарски лодки се завръщат, мигат далечни светлини. Ръката й е в дланта на единия от красивите мъже…
— Това е сценарий, Вирджиния! — възхитих се. — Ти имаш фантазия!
— Каква фантазия те е патило! — засегна се. — Разказвам спомен от Варна, бяхме със сестра ми. Тя пееше знаменито, аз завършвах гимназия. Плувахме по лунната пътека. На брега ни очакваха цял час, но аз исках да се върнем сутринта!