Е, яхта и китара нямахме, но една вечер измолих спасителната лодка от Митко. Даде ми я веднага, дори не с дума, а с жест. Моряк, боцман! На другия ден го броях за приятел.
Още с опъването на палатката взе да ме гложди стар мерак за рибарлък. Стоял съм до звезди над някой ялов вир по Росица. Като деца плетяхме кошове и ги залагахме в реката, а сутрин вадехме по някоя мрена, кефал или сомче. Крал съм и чужда риба от винтери. Но тук беше море, тук на чепарето се окачваха наведнъж по десет или петнайсет сафрида. Гледахме с Таховия бинокъл рибарите.-Те излизаха сутрин и привечер по за два-три часа и се връщаха с пълни панери. Морето вреше от сафрид!
Чепаре ми намери старият портиер на къмпинга бай Ставри, който беше агенция за хиляда и една услуги. Три лева — десет въдички, петнайсет метра корда, Перушинката от дива патица беше завързана за кукичката с червено конче. Ръцете ми трепереха от предчувствие, устата ми пресъхваше от желание. Говореха, че пасажът е в залива.
Лодката побираше десетина души. Настанихме целия личен състав на двете палатки, макар че голямата ми дъщеря се дърпаше. Трепереше. Това окуражаваше Малкото и то за секунди победи страха си. Психичната патерица. Присъствието на леля Вирджиния беше гаранция, че няма да се удавим. Чичо Тахо улови лопатите, той разбираше и от гребане. Аз блъснах лодката, няколко вълни я вдигнаха и след това се прехвърлих през кърмата.
Какво усещане с водата под тебе! Тя те люлее, иска те, трябва да потънеш, да се удавиш, но това велико и просто творение на ума и ръката те спасява, държи те отгоре… И чудото става. Вместо страх се ражда ликуване, безсилието се превръща в непрекъсната победа. О, радост на оцеляването!
Побързах да извадя чепарето. Развивах го с тръпнещи пръсти. Рибата наистина беше около нас, под нас, навред. Любовта към морето за броени дни се превръщаше в страст. При всяко спускане оловото повличаше блестящите кукички надолу, рибите се втурваха към шарените перушинки, надпреварваха се като лакоми и прости хора, кордата потрепваше, започваше да се опъва, натежаваше сладостно, сетне трепереше все по-силно, а аз теглех бавно, опитно, като истински барба! И изваждах една, две, пет, осем риби! Никога не съм мислил, че мога да ловя по толкова много, че не трябва да клеча с часове край реката, да треперя от студ и надзиратели, да се чудя дали добитъкът не е из чуждите ниви и накрай да се върна с три мрени от които едната малолетна. Морето беше щедро и не се скъпеше, броят на рибешките глави беше колкото житните зърна в полето. И рибарят е земеделец, той цял живот учи една наука, додето я превърне в изкуство. Търпение трябва, а не начасничаво вдъхновение.
Лодката плуваше на улов, Тахомир гребеше бавно и не пушеше, Вирджиния седеше на носа без шапка, двете хлапета, затаили дъх, примираха от очакване, възторг. Когато вдигнех над главите им блесналите рибки, те пляскаха щастливо, помагаха да ги откача, пускаха ги в кофата и ги милваха с две ръце. Вирджиния обясняваше някои тънкости на рибарския занаят като от време на време питаше Тахомир за подробности и ни ги препредаваше. Понякога оспорваше нещо, позоваваше се на еди-кой си рибар от Поморие или Несебър, защото той казал друго, а тя помни много добре, макар че била пила. Изведнъж нададе писък.
Бях отзад, наведен над водата, отдаден на улова. Обърнах се стреснато. Вирджиния гледаше втренчено напред, а гласът и паднало и хрипливо повтаряше, че току-що сме щели да потънем, че тя видяла в последния момент някаква голяма вълна, която насмалко да ни залее. Веднага да се връщаме, това било мъртво вълнение, сигурно ни тегли навътре, отдалечаваме се, никого не сме предупредили, никой не ни вижда…
Опасност нямаше, но вълните бяха станали по-го-леми, по-дебели. Ако си на носа, първо се издигаш високо, става ти хубаво, просторът се разширява, но веднага след това политаш надолу, падаш в някакво дъно и идващата голяма вълна заплашва да те глътне. Но отново се издигаш, спасяваш се, за да политнеш пак в бездната И тъй нататък, докато морето се разбушува и тогава бягай, крий се. Ние бяхме на хвърлей от брега, залезът изпращаше жълто-оранжевото си сияние и паниката на Вирджиния можеше само да се предаде безсмислено на децата.
Те наистина бяха отворили ужасени очи и не смееха да викат. Тахомир заяви добродушно, че леля Вирджиния се страхува, защото я уплашили като малка и оттогава стряска и другите. Рибарите нали са в морето, ето ги там, никой не мисли за връщане, а вълните само ни люлеят като в люлка, даже е много приятно.
Късно! Голямата ми дъщеря беше свила болезнено устни и на пресекулки каза, че не е приятно, че ще се обърнем и ще се удавим. Гледаше втренчено идващата вълна, потисна вика си, но трепереше. Малкото, уловило се за борда, стискаше зъби и изпитваше себе си. Ядосах се заради него. Побутнах го, то се обърна и му се усмихнах: