— Вижте какво, един умен мъж винаги си дава сметка още в момента на запознаването дали жената срещу него е казала „да“ или „не“. Това става в първите три секунди на запознаването. Ако е „не“, звезди да и сваляте, все то! Вие сте „не“, не го ли усетихте?… Довиждане!
Отминава равнодушно, защото на следната маса, следния ъгъл или ден я очаква друг, който разпалено й обяснява своята гледна точка по същия въпрос.
— Потрай, манго! — викахме си като деца, ако някой се увлече. — Дотук знаеш. Дотук тя не харесваше, това и другите са го видели. А…?
Прав сте, останалото не ми е добре известно. Помня само моя случай. Беше на квартира в долния етаж на една нова неизмазана къща. Една вечер дрънкахме много — всъщност приказвах аз, тя се смееше и ме гледаше с искрящи очи. После я изпратих. Върнах се вкъщи, легнах и отведнъж си помислих, че съм „да“! Беше октомври, прозорецът й вероятно е отворен. Станах и хукнах. Прозорецът беше отворен. Влязох. Бях „да“.
Родиха ни се две деца.
Междувременно се настанихме в приличен апартамент, който ще изплащаме до старини.
А на десетата година въпреки безпаричието, за което поменах, купихме кола. И тръгнахме на море.
Месец преди това се запознахме с Тахомир и Вирджиния.
Вече бях чувал от Флорина за този русенски братовчед със странното име Тахо, Тахомир. Господ знае защо не е Тихо или Тихомир! В началото ми беше неприятно да го произнеса, после свикнах. Завършил право, син на известен в миналото русенски съдия от апелативния съд. Около този Тахомир имаше някаква легенда, нещо странно и много интересно. Бил изключително красив или изключително грозен, не помня точно, но видът му се отличавал от другите. Страшно интелигентен! Като ученик взел два класа за една година и имал намерение да се яви за още един! Свирел на пиано и още в училище изнесъл концерт или участвувал в концерт. Вундеркинд! Имал странен характер — абсолютен мълчаливец! По седмици не говорел, трябвало да го молят. Купили му огромен роял. Къщата им била аристократична, със стари кестени и висока желязна ограда. Майката, бивша учителка, се държала сурово със сина си, а към роднините на мъжа си — отчуждено. Вероятно това беше причината да не се знаем десет години с първи братовчеди. Добре, че имахме визитна картичка: собственици на току-що придобит лек автомобил. Колко му е да минем за парвенюта! Тази леля или вуйна била всъщност първото чудо. Тя накарала мъжа си да стане юрист и съдия. Оженили се с вуйчото на Флора, но той бил политически неблагонадежден, големият брат съден по ЗЗД, бил в затвора и на него му отказали да запише право. Затова тя го пратила в чужбина — Франция или Испания, мисля, че се говореше за Испания. Самата тя се хванала селска учителка, въпреки че била от градския елит и имала големи претенции.
Флорина поменаваше, че като дете няколко пъти я водили в голямата русенска къща, Тахо й свирил на рояла, но вуйната бързо я отпращала. Сетне настъпил големият катаклизъм — синът, още студент, се,оженил за някаква хубавица със съмнителна слава, била три-четири години по-голяма от него и двамата заживели бохемски живот. Имаше още и още приказки-клюки за онзи род, скверни неща и за сестрата на снахата, и за майка й-и изобщо…
— Изглежда, сензации около вашия род дал господ! — пошегувах се веднъж с Флорина, което не е безопасно.
— Какво имаш предвид? — затаи дъх тя.
— Например това, че баба ти не знае български.
— Да, но пък знае да лекува! — ухили ми се. — Тя е кажи-речи докторът на селото! Особено изкълчено!
В началото, при запознанството ни, малко се учудих на името й. Тя не ми каза, че по баба брои произхода си от романската раса, тъй като в тяхното крайдунавско село повечето стари хора говорят влашкия от началото на света. Виж, дядото беше двуезичен и нашенец. Но пък не смееше да се обади много, по-скоро превеждаше. Оженихме се. заведе ме нашата да ме представи, зет нали, а онези хора я „добър ден“, я „буна днминяца“! Можех да помисля и да се сетя: кой българин ще тури на детето си име „Флорина“!
Поне да знаеше румънски, а то някоя песничка!
— Трябва да се гордееш, че водиш жена, в чиито жили тече латинска кръв! — шегува се понякога Флорина.
— Римляните са изпращали в Дакия престъпниците си.
— А Овидий?
Тахо смята, че отсам дунавските власи са нещо като американци; кой убил брат, кой откраднал пари, кой се борил против чокоя, та трябвало да търси спасение зад голяма вода. Най-веселото стана — на мене малко ми догорча, — когато той добави, че по дядова линия пък имат осмина татарска кръв. Прадядо им се женил шест пъти, доживял сто години и бил мюсюлманин. Не турчин, а татарин, останал от ордата на хан Чоки. В Руско-турската война се бил на страната на Сюлейман паша!