— Ама вие се каните да тръгвате? — разочарова се Вангелов. — Бре, бре, я виж, това било Флорина! Нищо че хубаво, стига да е младо! — ухили се щастливо и я погълна с очи. — А къде е нашата царица?
Прям. Откровеността спасява, донякъде пречиства тия хора. В края на краищата очите и желанията са едни и същи, важното е как се отнасяш към тях.
Вирджиния се обади от палатката:
— Николай, по какъв случай насам? Хайде да те водим на бар в Аркутино!
— Ох, как ми се иде! — изпъшка, че изохка другарят Вангелов. — Догодина ще напусна тая служба, ще опъна една шатра до вас и ще си живея живота! Така де, не мога да помръдна! Пък и баджанакът дойде: жена, дете, кола. Взели и мойта от Бургас, сега съм арестуван… Има пак телеграма за вас и две писма с обратна разписка. Ама вие сте някакви големи хора в Русе, Тахомире! Още първата седмица писма, запитвания, телеграми… Тази е третата!
Тахомир отвърна вежливо:
— Заслугата е на Вирджиния… Както се разбрахме — всичко обратно!
— Мене тази работа не ме засяга. Добре, че не ви записах! Сега с чиста съвест мога да отговоря: По опис и адресни карти няма данни за семейство Тахомир и Вирджиния Хинкови. Проверката ще го докаже… И защо ви търсят толкова?
— Защото сме българи — отвърна Тахо. — Или ти искат нещо, или ти досаждат. Случва се да питат колко струва баклата на пазара. Може да ти съкратят и отпуската.
— Точно това щях да кажа! — добави Вангелов. — Един път в годината се отървеш от началници, таман се отпуснеш и — хоп — телеграма: „Незабавно се върни на работа по служебни причини!“ Пък тя, работата, свършване няма!
— И какво пише в телеграмата? — появи се Вирджиния.
Сега изненадата беше обща. Вирджиния сякаш излезе не от палатка, а от модна къща. Дълга до земята рокля, вдигнати коси, подчертано гримирана, с голи ръце и гръб. Дори платът беше немислим в този първобитен край — въздушен, прозрачен, с виолетови отблясъци, на безброй дипли. Всичко създаваше впечатление за нереалност и излишество.
— Е, сега вече ни утепа! — предаде се управителят Николай Вангелов и се поклони дълбоко. Приближи наведен и добави: — Ръката ви, мадам!
Редно беше такъв тоалет да бъде оценен.
Шефът й целуна ръка, изправи се и й даде път, сякаш искаше да я представи на целия къмпинг.
Вирджиния взе писмата от Тахомир. Опипа едното, обърна го и също се подразни:
— Обратна разписка! Тия хора си въобразяват, че могат да разполагат с нас, както си щат! Хайде чупката! Телеграмата за какво е?
— Искат от вас някакво съгласие. Горе-долу: „Незабавно потвърдете получаването на протокола“. Тук телеграмите ги получаваме по телефона, вашата я приех преди десетина минути.
— Второто е от Надя. Ще го задържим. Тахомир обмисляше нещо. Отбеляза съсредоточено, може би като в съдебно заседание:
— Писмото е уловка. Почеркът е друг.
— Каква уловка? Защо? Адресът е нейният.
— Те са елементарни, мислят се за хитреци. Знаят, че Надя ти е най-близка приятелка. Подпитали са я къде сме и тя е дала адреса. Може и да са я заплашили. Изпращат две писма с обратни разписки: ако второто, на „Надя“, върне разписката подписана, имат доказателство за местонахождението. В такъв случай и първото е стигнало до знание. Прилагат втората разписка към преписката и тогава аз трябва да доказвам, че не съм бил на този адрес. Тоест, че не съм получавал протокола.
— А ако е от Надя и има нещо важно?
— Звънни й един телефон. Обзалагам се какво ще чуеш: Не съм пращала никакво писмо! И за какво й е да праща писма? Тя каза, че може да мине за два-три дни и толкова.
— Прав си — озадачи се Вирджиния, — тя мрази да пише. Като мен.
След десетина минути бяхме на пощата в Аркутино. Оказа се, че Русе може да се избира на автомата. Надя я нямаше, обади се дъщеря й. Не знаеше за никакво писмо. Майка й не е поменавала. Но се канели тия дни да се разходят до морето. Естествено, ще дойдат да ни видят, вече се затъжили. Не знае дали майка й е давала адреса.
— Никому нито дума! — чуваше се Вирджиния. — Не знаете изобщо къде сме! Ако ви питат, казвайте: други път ходят на Слънчев бряг, сигурно са там.
Поздрави — и натам, и насам.
В ресторанта се настанихме вън, досами кипарисите, с изглед към морето. Беше ни удобно, приятно. Имахме пари. Те са на първо място след господа, съм чувал. А че без пари съм по-глупав, това съм го изпитвал. Вятърът още подухваше откъм изток и комарите си стояха в блатото. Слава богу! Само че утихваше. Тахо поръчваше ястията, а Вирджиния му диктуваше, като гледаше в листа отзад напред. Интересуваха я само скъпите. Младият сервитьор в бяло сако беше респектиран от богатата поръчка: ордьоври и салати, уиски за големите, специалитета на заведението за всички, най-хубавото бяло вино, кола за децата, после сухо мезе. разбира се, и десерти — крем-карамел, шоколад и сладолед. Хлапетиите се въодушевяваха от невижданото разточителство, изръкопляскаха при шоколада и се прегърнаха при сладоледа. Флорина също заприлича на дете, на нея й допадат богати маси и скъпи заведения, при това смята, че заслужава да се харчат покрай нея пари. Но част от настроението й идеше от видимото сравнение: ето как се поръчва, ти никога не би го направил! Този, който го правеше, беше от нейния род!