В себе си признавах, че момичето, макар и недохранено, макар и не особено красиво, притежава тайния чар на събудената жена. Всъщност това Фанче (Стефка) нямаше женственост, но имаше (откога?) мисъл и дързост на жена. Беше хлапачка, която не се смущава от мъжете и може да те погледне в упор, разбиращо с наивните си очи. Поне на мене така ми се стори. Във всеки случай изпитваше постоянна нужда да се преоблича, да си запраща дрехите по въздуха и да се ядосва за собствено удоволствие. Но тъй като палатката им беше от възможно най-малките, за човек и половина, в нея не можеше дори да се седи, тя демонстрираше своя стриптийз пред блудните ни очи. О, не, голотата е целомъдрена, блудството идеше от събличането и обличането, то е вектор.
Отведнъж забелязахме, че Тахо е без настроение.
Флорина го долови първа и по вторачения и поглед можах да се досетя за промяната. Стори ми се абсурдна. Тахо, отчужденият интелектуалец, флегматичният сноб — впрегнат от един млад фукльо! Защо? Какво още беше направил този лекомислен нахалник? И дали причината е у него?
Вярно, Вирджиния го прекали и взе да се олива. Привързаността й към своя род и кръв заприлича на пренебрежение и обида към Тахо, дори към нас.
— Това вече е перверзия! — отсече Флорина, в която може би пламна насрещна родова солидарност.
През трите дни на гостуването Тахомир ставаше и тръгваше бавно край морето. По никое време. Без да пророни дума. Вземаше си цигарите и кибрита, изчезваше към дюните и се бавеше часове. Отсъствието му беше мъчително дори за децата, толкова бяха привикнали към доброжелателното му мълчание. Всъщност Тахо излъчваше край себе си настроение, той участвуваше във всичките ни разговори с умните си очи и вътрешна усмивка. Както казват есеистите, беше едно присъствие.
Без да ни предупреди, Малкото тръгнало да го търси. Открило го далече в края на дюните полулегнал на пясъка, с цигара в ръка. Присламчило се до него. Двамата мълчали, не си пречели. После то го разпитало за баща му и майка му, за работата и пътуванията му. Сините му очи умееха да слушат! Върнаха се заедно, ръка в ръка. Тахо полегна под сенника, а то похватно наля спирт в спиртника, запали го и свари кафе за своя приятел и за мама. Леля Вирджиния беше край колата на Чико с Каката и още неколцина сеирджии.
Вирджиния обиди и моята кола, защото предпочете таратайката. Трябваше да се пазарува в Созопол. Досега отивахме с жигулито, но сега тя скочи по момичешки, дръпна Фанчето, Чико и офейкаха. Бавиха се часове, ходили и на заведение, а на връщане се къпали край пътя без бански. Имало и други нудисти. На следния ден Вирджиния имаше още по-добро настроение, обхвана я лудост, обяви се за стюардеса на „Фантома“, за мореплавател, за Юлия и Дончо Папазови, заяви, че няма на света шофьор като Чико — само влюбените се возели в такива коли, само безумните и поетите пътували в една кола със смъртта. Тя била готова да изгори, да експлодира, стига да знае, че краят ще настъпи моментално. Странното беше, че и вярвах, макар да знаех вече колко е страхлива. Вирджиния лесно симулираше гняв, но едва ли можеше да изиграе толкова добре ролята на щастлива. Любовта към племенника й заприлича на рекламно табло край пътя. Някаква стара обща кръв викаше у двамата, някоя прабаба сякаш ликуваше. С Чико се надпреварваха да говорят, да се възхищават, да прегръщат и целуват Фанчето, да й купуват лакомства, да чертаят маршрути за утре, вдругиден, идната година…
Докато се загубиха. Следобеда на втория ден изчезнаха без Фанчето, защото била заспала и не искали да я будят. Всъщност Чико подхвърли, че отиват в автосервиза на Каваците, за да му регулират запалването, а и гумата му спадала. Вирджиния не се обади, вероятно се беше качила на портала.
Стана тягостно. Неудобно за Тахо, досадно за Флорина и любопитно за мене. Момичето се събуди, изненада се, че най-близките й приятели ги няма, но ние я уверихме, че поправят „Мустанга“. Докъм шест часа то се разсейваше, но изведнъж се втренчи в мене и започна да пита обвиняващо къде точно са, защо са тръгнали без нея, нали се уговорили да ходят в Китен и Ахтопол, те били заминали сами нарочно. Чико не за пръв път я лъжел, той не можел да се контролира. След още два часа, на залез слънце, тя пламна, очите й станаха големи и красиви, цигарата трепереше в тънките й пръсти, а китките й се чупеха като у психично разстроена. Изведнъж се разплака, хвърли цигарата и избухна с яростта на неуравновесен човек: Чико бил мръсник и кретен, още преди да се оженят я пързалял; като се върне, щяла да му плюе във фасона, майка й не искала да го види, половината пари за колата били нейни, приятелките без това я навивали да го разкара… От съседната палатка дебелата немкиня взе да наднича, мъжът и, бившият военнопленник Шлаф, също и аз я посъветвах да спре и да си наплиска очите. Тя проумя, че е смешна, възви се и хукна към водата. Хвърли се във вечерния прибой, пешо изкрещя, пенестата маса взе да я поваля и преобръща, извика и Флорина каза, че остава с глупавия си акъл да нагълта вода. Влязох да й помогна, тя ме видя и се усмихна. Приближих, една вълна я запрати в мене и следния миг се оказахме прегърнати. Момичето се притисна страшно в гърдите ми, тънките й ръце се увиха любовно, краката ни се преплетоха и новата вълна ни накара да загубим равновесие. Паднахме щастливи, готови да се давим още… Страшно ми подействува това неочаквано тяло, тази сила и нежност, може би смелост на първично момиче. Бях изключил за миг присъствието на Флорина, бях готов на дързост, чарът на хлапачката ми подействува по-силно от задръжките. Не тя, а аз се давех в желание. Но Флорина гледаше, цензурата пищеше в съзнанието ми като сирена на милиционерска кола.