Измъкнах я, по-скоро извлякох себе си, защото тя нямаше никакво намерение да се дави. В последния момент срещнах отблизо очите й. Видях признателност и тържество.
Вирджиния и Чико се върнаха малко преди дванайсет. С Флорина си бяхме легнали, но не можехме да заспим. Чухме как Тахо нещо се тросна, а Вирджиния приглушено, нервно му обясняваше и се оправдаваше. Разбрахме, че вини колата и неопитността на Чико, добре, че на пътя им помогнал някакъв шофьор, тя се изтормозила от чакане и притеснение.
Млъкнаха. Но откъм малката палатка тръгна плачлив шепот, отделни думи излитаха над плата, Чико отвръщаше зъбато, непримиримо. Беше ми неловко, не исках да ги слушам, не ми се щеше тя да го ревнува, а аз да мисля за невинното й, пък виновно тяло. Но мислех.
Заранта осъмнахме с неприкрита разправия. Нощта не беше успяла да сдобри младите, те се караха както си знаят, измъкнаха се на четири крака, заднишком, изправиха се и помагайки си с ръце, погледи и движения, сипеха обиди, заплахи, предупреждения. Тя вземаше преднина, приказваше по-бързо и го наричаше келеш, простак, подлизурка, натъкваше му улично потекло, разврат и паразитно съществуване. По едно време той й отвърна, че не се трогва от думите на една наркоманка и проститутка. Тя се забрави, хвърли се на него и го ритна с коляно, а той й отвърна с шамар. Веднага след това започнаха едновременно да си събират багажа. След половин час възседнаха „Боинга“. Този път бракмата запали сама, види се, акумулаторът беше натрупал малко сили от снощи и ги спаси от последно унижение.
Вирджиния се мъчеше да скрие лошото си настроение, но не успяваше. Мълчеше. И кафето не помогна. Флорина не се опита да й помогне. След третата цигара тя посегна към бутилката. Напук на всичко искаше да се напие. Демонстрираше неотстъпчивост. Може би вярваше в ината си, но аз се съмнявах. Виждах колко силно я измъчва мълчанието. Въпреки това не търсеше помирение, държеше си главата предизвикателно. Само че издухваше цигарения дим бързо, без удоволствие.
Тахо се надигна и пое отново на юг, към дюните. Дъщеря ми го сподири на няколко крачки. След това се изравниха.
На втората чаша Вирджиния не издържа. Нямаше и пред кого да се прави на засегната. Заговори унило.
Чико бил наЙ-нещастното дете, изоставено и плюто от всички. Не й бил племенник, но понеже сестра й го осиновила, тя му станала леля. Чувствувала го близък, по-близък от кръвен роднина, дори се смятала за втора майка. По-миналата година той живял няколко месеца у тях, защото напуснал сестра й, избягал от нея и тя насмалко не се самоубила. Вярно, непризнателен, неблагодарен като всички днешни младежи, но то си има причини. След едно обременено детство и една толкова жестока раздяла със сестра й какво може да се очаква?
— Милата, тя се трови, нагълта приспивателни, но успяха да я спасят с промивки… Жестока работа!… Толкова й беше скъп, че след като това копеле я заряза, тя се пропи съвсем. Той я унищожи, не й стигаше разводът, скандалите, клюките. Сега я лекуват, но без резултат. Всъщност и него трябва да го разберем. Какво да направи с наследството си? То няма задръжки, майка му го зарязала невръстно, баща му лежал в затвора, скитал и пил, свършил в някаква болница без име, не знаят на кого да го дадат… Беше се приютило при сестра ми, взе го на четиринайсет години, стана му майка, сестра, приятелка… Но нали и тя е наивна, обикне ли някого, любовта й не знае граници, съвсем прилича на мама…