Откъде да зная, че бил точно там, където му е мястото.
Най-сетне празното шише изчезна. Нетърпението ми надви:
— Имаш гостенка…
— Имам.
— Откъде е?
— Софиянка.
— Кога се запознахте?
— Тя е жена ми.
— Те ти булка Спасовден! — викаше дядо. — Гошето, моят рибарски учител, ще каже: „Помни, морето крие изненади!“
— Значи софиянка си взел?
— Двамата сме от Бургас.
Неловко беше да му дърпам думите. Но ми се видя, че Митко не толкова крие тайната си, колкото няма навик да говори.
— По какъв случай е станала софиянка?
— Ожени се.
— Нали каза, че ти е жена?
— Беше… Ама не е била само моя.
— Не те разбирам.
— За такива жени чужди мъже няма.
— Има богат живот, така ли?
— Него разведе, мене остави. Пътувам, правя пари, нося подаръци. Кукла! Другите пият и харчат, аз събирам за Гибралтар. Там е най-евтино. Каквото поиска! Купувах й по каталог. Викаха й „Малката принцеса“, Не ходи на работа, не й давах, само шие тоалети. Исках едно: върна ли се, да е до мене! Беше все на коленете ми, на врата. Ученичка я взех, на всичко съм я учил…
Млъкна нелепо и доста време не проговори. Сметнах, че всичко е казал, когато поде отново:
— Ама и други я учили! Направили я. Такива като нея имат приятелки, а ония имат приятели. Синджир марка. Връщаме се един път, другите съобщават, а аз, йок, няма защо! Слизаме. Един от моите вика: „Дай си ножа!“ Те знаели. Взе го. Това при нашите е да не убиеш някого. А да те видя! Прибирам се, на закачалката чуждо сако, шлифер. Човек няма. Мълчи. За такива работи не се пита. Тя мисли, че ще почна аз. Няма! Давам подаръците. Взе ги. Гладен ли си? Това я научих, да пита. Не съм. Аз, казва, те оставям. Друго какво? Друго няма, но искам да ти обясня… Няма нужда! — и излизам. Каквото съм купувал — дрехи, обуща. магнетофони, бижута — всичко оставих. Нищо не ми трябва, на кораба имам. С него не се видях. После тази кучка ме кани в София да ни запознае. Иска да ми наведе носа, онзи бил капитан втори ранг, с ордени. Затри човека. И какво — да го убивам? Защо? Нея трябваше да заколя, ама защо? Животът е муха, ама не си муха!…
Държах чепарето като въдичар.
— И сега?
— Заминал за чужбина, десет дни щял да бъде в Съюза, и тя — при мене. Получавам телеграма: „Чакай ме на летището…“ Там-тарам! Казали й, че съм тука. И Митко хукна с изплезен език да му турят пак синджирчето на врата!… Няма! Взела такси и иде тука. Влиза. Аз спя. Отварям очи. Докарана. Защо не ме посрещна? Какъв съм ти? Мъж, нищо, че сме разведени? Винаги ще бъдеш мой, додето нямаш друга жена! Аз нямам, ти нали имаш? Остави го, той е мекушав и не се сърди, мога да правя каквото си ща. Не приказвай против мъжа си! Ти и против мене си приказвала! Не съм, какво мога да кажа против тебе! Защо дойде? А ти защо не дойде в София? Не ме интересуват чуждите къщи! Ама него и тогава го нямаше, щеше да видиш как съм се наредила, да поживееш пак с мене. Така ли? Така-и сега, щом тръгна за Съюза, пак хукнах към пощата! Разбери, казва, не мога да не изневерявам, такава ми е природата, не съм виновна!… И се хили.
Замахнах с опакото, както съм седнал. Ската се в кьошето. Държи си бузата и повтаря: „Няма да си ида, няма да си ида! Когато аз кажа, тогава ще си ида!…“
— И?
— Остани. Но повече няма да се връщаш при него. Не обичам кални номера! Тя:
— Не ставай глупав, утре ще тръгнеш за три месеца и пак ще те оставя! Този да не е, друг ще е! Все някой не ви чака, само ви лъжат, за да ви използуват. Аз поне бях честна… — замахнах пак, но се отказах. Такова няма смисъл да го биеш… Снощи не се прибрах. Тази вечер ще спя у колегата.
— Къде изкара?
— Пуших.
На следния ден се видяхме с Митко и го поканих на пържена риба. Отказа, но ми предложи да излезем пак — рано заранта. Щял да ме събуди. Всяка вечер си лягах по мръкване. Това не беше обикновеното заспиване, защото е станало късно, защото съм уморен. В тия дни аз лягах за удоволствие, като награда за смислен живот. Изпълваше ме някакво душевно равновесие, имах детско самочувствие, преживявах една радост на съществуванието. Моето лягане, ставане, гребане, къпане, риболов, четене имаше смисъл! Умората ми беше проста, а почивката — част от напрегнатия ден. Има значение кога и как си легнал, с каква цел! Нужен е морал и в съня! Угризения, страхове, разкаяния — всичко това съществуваше в другия ми живот, където денем ми се спеше, а нощем гледах тавана, където водата и праните дрехи миришат на хлор, а хората — на тютюн и непрани дрехи. Защо ли толкова се ядосвах, че този и онзи били по-силни от мене, имали повече власт, ум, коли-вили-любовници, билети за премиери, командировки в чужбина? Защо ми пречеха толкова думи и хора, а аз на свой ред им бърках с нещо? Защо Вирджиния и Флорина, дори Тахо, се присмиваха на това най-естествено лягане?