Флорина ме погледна въпросително, но аз не бях от техния род. Тръгнали сме, където сме тръгнали. Тя мръдна недоволно ъгълчето на устните си и през мен мина електрически ток. Това нейно затаено презрение!…
Работата дойде пак до прегръдки и целувки, до заръки и триене на очи, до обещания и клетви. Последен опит да ни откаже Вирджиния направи, когато запалих колата. Щях да включвам на скорост, но тя застана отпреде ми и заяви, че не ни пуска, снощи сме пристигнали и веднага си отиваме, какво ще кажат съседите, приятелите! Моторът работеше, тя се отчая и започна да ми дава шофьорски съвети: да внимавам, дъжд може да завали, отскоро съм на кормилото, сума откачени има по пътищата, вчера купили кола и се понесли; боже, Флорче, защо не остана поне ти, пускай го този да ходи подир шантавата си глава, той няма сърце, той ще прави кариера, такива се издигат с гледане на часовника, те крият безсърдечието си с принципи…
Тя плаче, жена ми от учтивост й подражава, аз надувам газта и се мъча да включа на първа. Най-сетне успях. Колата с две-три засилвания пое, но виеше сърдито, изглежда, й се оставаше, защото Вирджиния я похвали: колко хубава била, нова, модерна, цветът е фантастичен, светлобежов, само името й не струва, кой го измисли, боже. това да не е хотелски слуга, паркетен мошеник…
Каква интуиция имаше Вирджиния! Тя успя да смени името на тези коли!
Излязохме от града, а в малкото огледало за обратно виждане остана лентата на пътя и уговорката за предстоящото летуване.
На село първо отидохме на гробищата. Тъжно. Големият гранитен паметник се беше наклонил. Гробът обрасъл с трева и бурени. Флорина го почисти с мокри бузи, а аз гледах мъжественото лице на порцелановата снимка и се чувствувах задължен. Нещо обещавах пред себе си или пред него. Мементо! Някой разправяше, че в Китай било обичай сановниците да ходят един път месечно на гробищата. Проява на добро възпитание и осъзнат дълг!
Майката почиваше в родния си град, далече оттук. Беше надживяла мъжа си с дванайсет години.
Дядото, видял смъртта на сина си, беше наблизо.
Бабата живееше при малкия си син. Хубава нова къща, голям двор, три ореха. Прегръдки на работни хора, пак насълзени очи. Чичото неволно или съзнателно се мъчел да бъде като покойния си брат. Всичко у него беше ясно изказано, сериозно и сърдечно. Само дето закусваше с каната вино до него. Стринката не знаеше къде да ни сложи. Трапези, вино, гости, приятелки, ядене, спомени за умрелия . –. На тръгване натъпкаха колата с ядене и пиене за цял месец. Впрочем пиенето беше за повече. Чичото търсеше начин да вкара едно сто-литрово буре, но като не успя, колкото можа, го преля в бидони.
Отново раздяла, заръки. Идния път да доведете и децата, но по-добре да ги пратите сега, след училище, нека поседят две-три седмици, пък ако им хареса, и лятото. Ще ходят с братовчедите си по Дунава, ще играят из полето, ще се опекат на слънце… Българинът още помни поотминаващите традиции, поне селянинът. И иска да те види отново на масата си, иска да харесаш яденето, пиенето, стоката му… Там дето ги има!
Нямането създава навред свои обичаи.
В понеделник бяхме на работа с окачени на врата Тахо и Вирджиния. А може би и в сърцата си. Повтаряхме с удоволствие думи и жестове, припомняхме си прегръдки и сълзи, тръпнехме от роднински чувства. Любовта е прилепчива, ако не си имунизиран, а ние бяхме отворили широко порите си за тази болест. Непрекъснато коментирахме нашите неочаквани братовчеди; първо и първо — роднини; второ — млади хора, близки по дух; трето — великодушни, артистични, всеотдайни; четвърто — интелигентни, особено Тахомир; пето — емоционални, особено Вирджиния; шесто — естествени, всеки по своему красив; ненавиждат скуката, пият и не спят, пепелниците им са цели чинии; щедри, изтънчени, музикални: топли хора, жадни за близост, бохеми; и най-важното — очаровани от нас, почти влюбени. Впрочем, както и ние в тях.
Вдъхновявахме се от преживяното, описвахме ги на приятели и близки, може да сме преувеличили нещо, но заразихме всички с любопитство. Една вечер бяхме у нашия съсед Хари, „мъж със седем звезди“, както сам се титулува, герой на не една любовна драма или комедия, полиглот и самохвалко. Абсолютен познавач на всички наши и вносни концентрати.
— Коя Вирджиния? — отвори изразителните си очи, забулени във влага. Поменаването на „хубава жена“ за него е като включване на шалтер.