— Тахо! — викна началнически Вирджиния. Гласът й укрепваше и се засилваше опасно. — Чуваш ли, излез веднага! Донеси ми и очилата!
Отзад се заговори припряно на немски, някаква жена сякаш предприемаше по свой почин нещо. Доцентът се появи с подчертана чупка в кръста, като че беше схванат.
— Нощен сюрприз, уважаеми съседи! Честито!… Нещо като десантът в Нормандия през четирийсет и четвърта година…
Но Вирджиния нямаше желание да участвува в остроумен разговор. Тя дърпаше от цигарата и съзерцаваше късогледо нахалниците. Свитите вежди издаваха усилието на очите.
Тахомир се показа тромаво с очилата в ръка. Снощното му напиване личеше.
Вирджиния натъкми ефектните светли рамки с големи стъкла „соларис“ и прозря още по-добре наглостта на среднощните каубои. Тръгна към тях. Стигна сандъка им и викна: — На вас кой ви разреши да вдигате тука катуна си? Кого питахте да се настанявате на пътеката! Аз откъде ще минавам, за да ида в тоалетната?… Веднага си прибирайте боклуците и се натоварвайте обратно!… Какво зяпаш? — кресна на един русоляв и мустакат гигант, който я гледаше усмихнато.
— Жини, излишно е да се разправяш с тях — каза Тахомир. — Трябва да се повика Вангелов.
— Да се махат! Наврели се в палатката ми! Аз да не съм колективна жена на еснафора от Европа! Колчетата им са зад нашите! Вади ги! — посочи тя с дългия си показалец, чийто сребърен лак блесна ефектно.
Но Тахо се беше извърнал, може би очакваше да види Вангелов или преценяваше съотношенията. Вирджиния хвърли недопушената цигара, отиде до колчето агресор и го задърпа. Не успя веднага, но го разклати й с гняв го измъкна от пясъка. Запрати го обратно с вървата обтегач. Хората бяха строили набързо нощния Си подслон с рехаво забити колчета.
Напрежението отведнъж премести стрелката си към максимума. Ония здравеняци спряха работите си и се вгледаха мълчаливо в нас. Един от младите тръгна към Вирджиния, но едрият мустакат мъж го спря с жест. Две от жените заприказваха едновременно, изглежда, призоваваха към отплата, защото водачът — по всичко изглежда мустакатият беше такъв — ги смъмри и те млъкнаха. Той каза нещо и на другите, след което те обърнаха гръб и продължиха заниманията си. Сам той подбра здрав, около метър висок кол и с десетина удара на чука го заби дълбоко — вече наблизо до техния брезент. Върза увисналата връв, погледна Вирджиния и се възви. Този път не се усмихна.
Инцидентът можеше да приключи дотук, но не и за кипналата Вирджиния. Бяха се събрали и зрители, при това заинтересовани, на нейна страна. Те продължаваха да коментират поведението на нахалниците и тя се обърна още по-гневно към мъжа си;
— Защо стоиш, отивай да повикаш Николай! Дума да не става! Няма да позволя на тия умплеши да ми развалят почивката, не съм дошла да слушам камиони, до гуша ми е дошло от простаци! Това е къмпинг, а не лудница, в Русе багери, тука компресори, навред тъпаци! Аз го предчувствах и те предупредих да не оставаме тука!… Не ме гледай, заминавай!
Но някой ни беше преварил. Казаха, че управителя го нямало, ходили да го търсят.
— Тука е! — обади се жена. — Преди малко беше на портала!
Немкинята, съседка на Вирджиния отзад, съобщи, че с мъжа си отиват да го намерят. Доцентът преведе. Заяви:
— Много любопитно!… Ако се интересувате от моето мнение, нашият тарикат няма да дойде. Вие какво мислите? — обърна се към Тахо.
Тежкият поглед на Тахомир го погълна. Кимна:
— Възможно е да са го купили…
— Защото аз разсъждавам умствено така: места почти няма — няма за двама, а той настанява двайсет. Нощем бариерата е спусната в прекия и преносен смисъл. И най-малко портиерът може на своя отговорност… Разбирате ме!
Потапячите усещаха, че обкръжението продължава да се занимава с тях, и организирано не ни обръщаха внимание. Отново намалиха разговорите до най-необходимото. Моторът на камиона обаче продължаваше да ни ядосва. Оказа се, че зареждат леководолазните си апарати, моторът им трябваше за компресията. Всезнаещата академия ни разясни, че въздухът в бутилките се сгъстява до 150 атмосфери.
След малко немското семейство се върна и съобщи, че обер-Вангелов е разрешил настаняването. Извинявал се, но групата имала съответен документ — насочване за този плаж. Това били спортисти аквалангисти от някаква тяхна си организация, която ще провежда тук тренировки. И за да не пречат на летовниците, трябвало да ги настани в самия край на къмпинга. Но те поели задължение да не безпокоят никого, да се държат коректно.
Слушахме мълчаливо превода на „бате Сашо“ и ни беше ясно, че хората ще стоят, ние ще ги гледаме и слушаме, а на когото не му отърва — Аркутино е наблизо. И „Оазис“, „Градина“, „Райски залив“, „Черноморец“, „Лилия“, „Корал“… Какви звучни имена, каква прозрачна вода! Но шаблонното човешко същество трудно си мести колибата, то свиква с този пясък, този изглед, това море. Пък и защо ние да се местим, ние сме от по-рано, имаме привилегии, дошлите по-късно трябва да се съобразяват!… Така е, но аборигените в Австралия предпочетоха да се съобразяват с дошлите по-късно излишъци на Англо-шотландския ренесанс, да не говорим за гостоприемството на Монтесума към Кортес.