Преглъщахме обидата на нашия скъп приятел „Николай“ и си мислехме, че ни остават няколко дни. Е почерняхме, заякнахме, напомпахме гърди и мускули, натрупахме впечатления, хапнахме риба и попривършихме парите. Май е време да си ходим… Но защо да е така? Последните дни са най-сладки, тъкмо тях ли да преглъщаме?… Ето че Вирджиния не може, тя е от вчера и обидата заседна. Николай й се пишеше най-верният приятел, той се канеше за такава жена да излезе на дуел, да удави съперника си с водното колело. Не, хората се делят на горди и примирени! Тя няма да се съгласи, ще отнесе въпроса до управлението в Бургас!
Потапячите закусиха варени картофи, след което започнаха да белят картофи за обед. Първите трима облякоха лъскавите си костюми, вдигнаха си един другиму циповете отзад и нарамиха аквалангите. На главите — маски, на краката — плавници. Шефът им ги инструктираше с по няколко последни думи и сочеше часовника си. Те кимаха и нагазваха.
Двама от останалите най-неочаквано се заеха да вадят циментовите стълбове на оградата! Тези, които им пречат. След час крайните десетина метра на телената мрежа отстъпиха с няколко крачки на юг и хората си създадоха пространство отвъд камиона и палатката. Стори ни се невероятно. Тия хора искат да прекроят къмпинга! Що за власт имат, да се разпореждат на чужда земя? Да местят граници! И макар преустройството да беше в наша полза, тъй като ги отдалечаваше и скриваше малко, ние негодувахме по чисто емоционални причини. Гордостта ни беше отново посмачкана въпреки заявленията на Вирджиния.
Цял ден тия здравеняци спортисти влизаха и излизаха с едно методично постоянство, увлечени и доволни от заниманията си. Непрекъснато припалваха камиона, компресорът им ни продуха ушите и мозъците, ядяха картофените манджи, пиеха бира и се смееха гърлено, понякога гръмотевично. Бяхме наклонни да се присъединим към оценката на Вирджиния — Западна Европа се е преместила на изток… Ами да, щом са дошли чак тука!…
И вероятно всичко щеше да приключи с взаимната ни неприязън, ако не бяха жените и децата. Защото мъжете си гледаха морето, а жените — всъщност две от тях — решиха да покажат на Вирджиния коя е тя и кои са те.
Другите минаваха отзад, ходеха да пазаруват, да носят вода, да се разхождат — тяхна си работа. Не ги виждахме, не ни се вряха в очите. А тези двете дефилираха показно По десет или петнадесет пъти на ден, минавайки на две-три крачки от нас. Намерението им да ни досаждат беше очевидно. Стъпваха отривисто, с удоволствие пръскаха пясъка зад себе си. Понякога дори ще спрат пред Вирджиния, ще я погледнат и ще прихнат. Ставаше нетърпимо… Научиха и децата си. Три-четири от тях започнаха да им подражават, да се лигавят и да се спъват нарочно във вървите ни. Вирджиния не искаше да им обръща внимание, но не издържа. И щом ония тръгнеха към нас, ставаше и ги посрещаше със същите физиономии, като в добавка пускаше сочните си коментари. Само че докато тя се ядосваше, ония се забавляваха.
Вече едва удържах и малката си дъщеря. Настръхна, иска да се бие, набелязала си едно момче, което й показвало юмрука си.
Излизаме с нея от морето — и двамата горди с плуването и издръжливостта си. Аз се проснах на топлия пясък, защото така съм свикнал от ония години, а тя продължи към палатката и хавлията. Голямата още се плискаше във вълните и подскачаше щастливо. На нея и това и стига, тя не иска да скитори по водата. След няколко минути улових случайно прелюбопитна картина: едно от хлапетата на „противника“ беше застанало пред нашата къщичка и с поглед в дъщеря ми размахваше дълга пръчка. Както се разбра, било същото онова, дето и показвало юмрук. Зад него свитата му наблюдаваше от пет-шест крачки. Игра на война — какво друго? Жилавата шибалка се огъва и пита: Страх ли те е? Я приближи! Но кой е луд да приближава! Свистенето предупреждава. А момчето те гледа победоносно и понеже си момиче, повтаря предизвикателно: Ела де, ела!
Малкото се изтриваше с кърпа и наблюдаваше. Спокойно. В такъв момент може и да се подхилва. Няма намерение да се захваща. Но не се и крие вътре. Момиченцата знаят, усещат с женския си инстинкт, че тия момчета играят на война не само за да погъделичкат мъжкото си самолюбие, но и за да им направят впечатление. И имат готов, кокетен отговор: