„Я стига бе!“ Това задоволява двете страни.
Само че моето хлапе остави кърпата на стола и направи крачка напред, втора… Вървеше съвсем бавно, по конец и лицето й оставаше все тъй невинно, добро. Измама!… Познавам я толкова добре, тя е по-скоро застинала от напрежение, от лицемерие. Само след секунда ще стане хищно и опасно…
Вървеше съвсем бавно, като механизъм. Онова зачести, дори се наведе леко, ръката му замахваше по-силно. по-зло. Но виждах, че е разтревожено, че играта става истина. Струва ми се, че по-скоро трябваше да забави, да спре… Дебненето е въпрос на изострено внимание…
Изведнъж моето се хвърли!… Какъв скок на невестулка! Пръчката го шибна жестоко по голото рамо, сборичкаха се, огънаха тела и ръце… И двете дърпаха отчаяно нещо, блъскаха се и пак дърпаха — очевидно изтръгваха едно от друго опасното оръжие. Беше успяла да улови пръчката! Биеше се бързо, рязко и нервно — не зная дали беше по-силна, зная само, че злобата и вярата й бяха по-силни — тя никога не се съмняваше. Следния миг я изтръгна и в обратния замах — мигновено! — улучи лицето и ухото на другото.
Писък!… Но само един. Болката сви момченцето, то улови ухото си и кое вървейки, кое подтичвайки, се замъкна пред голямата шатра. Вероятно при майка си. Но попадна на един от снажните мъже, който го отблъсна презрително, без дума.
И останалите деца стояха на местата си. Някой ги беше научил, че в двубоя на Ахил и Хектор намесата на трети е безчестие. Моето потъмняло от слънце и напрежение диваче ги изгледа сдържано, счупи пръчката и я хвърли на земята. Обърна се и влезе в палатката.
Двайсет секунди, трийсет… Който видял — видял, друго няма.
Захлупих се по очи и ударих с юмрук пясъка. Стой си на мястото! Не мърдай, не се издавай! И нито дума! Мълчанието възпитава по-добре от думите, каквото и да кажеш, ще бъде глупаво!
Най-сладкото в цялата история беше, че и то я премълча. Всъщност разказало я на сестра си, а тя я повторила на Флорина. Жена ми ме попита, отвърнах с най-примитивен егоизъм, че нищо не зная. Разказах й я по-късно, когато се върнахме. Това е далечно ехо от детството ми — мама не даваше да се разказват истории за сбивания, падания, болести, страх и изобщо страдания. Още по-малко хвалби, говорене в бъдеще време.
Някоя от жените си отмъсти, а може би майката или посраменото момче… Всеки глупак би го измислил и направил — заляха двете ни палатки с мазнина, остатък от тигана. Нищо особено, не се трогнах много, но Флора и Вирджиния пощуряха, решиха, че трябва да им подпалят катуна, да ги изселят, да им спукат гумите — спомних си Таховите думи за жената и къщата. Белята беше сторена вечерта или през нощта, а на заранта, още в първия си гняв, Вирджиния наби едно тяхно момиченце, което й се изплезило. Дотърча майка му и се развика неразбираемо, развика се и Вирджиния, сочейки тъмното мазно петно, на онази дойдоха подкрепления, Флора скочи и се намеси, та трябваше да ги разтърваме. Улових жена си — малко й трябваше да посегне, на нея й приляга. Тя се нервира още повече и ми заяви с блеснали очи да я оставя. Направих знак на един от техните да помогне и озапти щурите жени. Той разбра, влезе помежду им и вдигна ръце, но те го заобикаляха и напираха да се разправят или бият. Дойде и шефът им. викна нещо, те се стъписаха, а той се обърна към Вирджиния. Може би искаше да й обясни, да я упрекне или се извини, но тя си знаеше своето, размяташе ръце и коси, сочеше петното, обиждаше и ругаеше, наричаше ги паплач и простотия, келеши и психопати, додето толкова се навря в него, че той й улови ръката. Тя се разкрещя да не я пипа и с другата го зашлеви, заплювайки го едновременно. Онзи я пусна, но я блъсна леко, гнусаво — и той се нервира. Впрочем съвсем заслужено. Но той беше Херкулес, а тя — късогледата Вирджиния, обута в джапанки. Дали тя си сбърка крачката в пясъка, или той не си премери силата, но нашата политна назад и се завали. В същия миг писна истерично на Тахо: Какво чакаш, ооох, удари го, ще ме убият, чуваш ли, страхливец!… Тахо се беше развълнувал и наистина не знаеше какво да прави. Със зачервено лице и приведен, отворил наполовина уста и спуснал вежди, той изведнъж скочи пред мустакатия и се разкрещя:
— Махай се, идиот! Махай се!… Идиот! Марш оттука!…
Това изобщо не беше Тахо! Това беше луд човек, чиито изкривени уста и очи изглеждаха ужасно! Ръцете му посягаха към оня, косите му се пилееха, той едва ли виждаше нещо и някого, едва ли съзнаваше какво върши, той беше включил някакво свое безумие и търсеше да извърши нещо жестоко, опасно. Огромният мъж се извърна и си тръгна, но Тахо не спираше да крещи и повтаря „идиоти“, „махайте се“, „вън от тука“, додето един младок — и той набразден от мускули — го блъсна ядно. Изглежда, беше решил най-сетне да му покаже кои са и го запрати по гръб. Сега аз се хвърлих и го блъснах, той политна, но не падна, окопити се и тръгна към мене. Сбиването беше неизбежно и не зная кой щеше да ми помогне, ако ония не го уловиха навреме и помъкнаха назад. Усетих, че някой ме държи. Беше доцентът с умния си поглед, който ме отрезви.