— Но това съвпада с нашето заминаване! — каза Флорина. — След два дни ние тръгваме, ще ги настаните тука!
Съобщението беше прието трагично-учтиво. Защо толкова бързо, иде август, това е най-хубавият месец, морето отсега е най-кротко, снабдяването се подобрява, дините наводниха, ще започнат да докарват грозде… Да, но ние си тръгваме! Тахомир и Вирджиния остават още десетина дни, всъщност те ще си решат кога. Портиерът бай Ставри ще прибере палатката им, той е от Созопол, тъкмо да е наръки идното лято. Сетне по море до Варна…
Стори ми се, че доцентът наистина съжалява за нас. Е, до ще време!…
Сетне приказката се завъртя около пребиваването му в Сан Франциско и неразбираемите американски нрави. Разказа за секретарката на института, в който е бил шест месеца. Хубаво, смело момиче, деветнайсетгодишно, от Ню Орлеан.
— Държеше се удивително любезно с мене. Усмивката й ме обърка, започнах да си мисля това-онова. И наистина, покани ме на вечеря в квартирата си. Това при тях означава много. Рекох си, бате Сашо, излезе ти късметът и в Америка! Два прибора, бутилка вино, ваза с цветя, свещ… Но аз съм безкрайно предпазлив! Разпитвам я защо е във Фриско, защо не е останала в Ню Орлеан! Ню Орлиънз! „Ами така, не исках да съм при родителите си!“ Но защо точно в Сан Франциско?… Усмихна се очарователно: „Ако бях спряла в Далас, щяхте да попитате: Но защо точно в Далас!“ В този момент се звъни. „О, казва, приятелят ми! Предупредих го да закъснее, а той подранил!“ Тъй че по европейския стандарт американските момичета са много вътре, но всъщност това е една обичайна любезност… Информация, братче!
Разпитвахме го и за Ню Йорк, но не беше очарован. „Там, ако не си някой, си никой!“ Знаят с кого имат работа и не си губят времето за общ лаф. Бизнес, престъпност, космическо отчуждение… Но Ню Йорк не е Америка! Американецът е сърдечен, а осемдесет на сто от престъпността е в пет града! Няма нужда да си заключваш колата и да махаш чистачките!… Върна се отново на института, където един малък случай го накарал дълго да мисли върху нашата национална психика.
— Попитах моя колега, с когото работехме заедно, откъде мога да се снабдя с листи, туш и пособия — вероятно имат нещо като склад. Да, казва, книжарницата е в дъното на коридора, има всичко необходимо. Отивам — действително! Самообслужване. Гледам, едни разкошни химикалки. Взех си една шепа. Има обаче и пощенски марки. Това са пари! Върнах се и го питам отново: Извинете, имам служебна кореспонденция, мога ли да ползувам марките? Да, те са за това. Но имам и лична… Не, не може. Тогава зададох най-баламския въпрос: А вие по какво ще разберете коя е служебна, коя лична? Отвърна недоумяващо:
„Защо ние трябва да разберем, вие нали знаете!“
Вангелов беше ходил в ГДР и разказа как се губили по пътя, били две коли и се разделили. И дълго не могли да излязат от някаква магистрала. В Берлин го глобили, задето пътувал в тролея без билет. Иначе немците били отличен народ и не било вярно, че не пиели. Напротив!
Жената на доцента — Малина — разказа за Сирия, ходила няколко пъти последните години, била един от проектантите на техен язовир. Непрекъснато получавала предложения да я купят, особено на минаване през Турция. И то насред улицата или във влака!
Пак окъсняхме, пак изпразнихме бутилката. На ставане Тахо каза, че иска да се разходи, краката му били изтръпнали. Вирджиния се загледа след него и забеляза с настроение:
— Флорче, виж го твоя братовчед как ходи! Чак крака си замита — уловило го е!
На лягане Флорина беше мълчалива. Тя е такава, когато се сърди или ако се е случило нещо особено. Попитах я:
— Ядосана ли си?
— Безпокоя се за Тахо.
На сутринта беше пред палатката. Легнал по обичайному. И все пак имаше нещо различно. Флорина приклекна до него.
— Какво ти е?
— Нищо… Абсолютно нищо! Всъщност усещам единия си крак изтръпнал. Но съм добре.Произнасяше думите различно, по-трудно, малко провлачено. И в погледа му имаше промяна — задържаше очите си неподвижни, в една точка.
— Не, не си добре! — развълнува се Флорина. — Снощи вървеше особено!
— Внушения! — надигна се Тахо. — Вървя си както винаги… Тъкмо ще ида да се намокря …
Направи няколко крачки, залитна и се строполи. Сви се, сгърчи се, главата му се изметна назад, ръцете му се долепиха в гърдите. Вирджиния изпищя, но Флора я сряза: „Млъкни!“ Отиде до него, коленичи, подложи му дланта си.
— Какво ти е?… Какво чувствуваш? Бавно, полуразмазано Тахо отвърна:
— Малко… Кракът ми тежи… Тръпне… Но ще мине!…
Вирджиния също беше коленичила и безпомощно щураше очи. Взе да глади косата му.