Не зная защо, Флорина сама й даде своята.
— Ай, ай, ай — пари! — удиви се гледачката. — Много пари, булка, златни пари! От друго място ще додат, наготово, няма да ги печелиш!… И път имаш, у друга държава, далече… Деца ще растат-порастат, ядове ще имаш с тях, ама ще се изучат… Добър мъж си взела, дип не те слуша, ще ти белей главата!… Години много имаш напред, булка, ето — и къща виждам!… Къща ще купиш, друга… Ай, ай — има и нещастие… Много ще ревеш, булка, много, ама пак ще живейш!
— Скоро ли е нещастието? Какво е?…
— Хайде стига. — рекох.
Къпах се дълго. Сам. Влязох дълбоко в залива и не исках да се разделям с това слънце, с този бряг, с това море…
Излязох. Флорина ми подаде кърпа. Обух панталон. След толкова дни!… Голямата дъщеря се беше настанила в колата на меките одеяла. Малкото го нямаше.
— Къде е? — попитах.
— Където е баща му — в морето!
Отидох на мокрия пясък. Викнах. Помахах с ръка. Видя ме, отвърна ми, но не излезе.
Върнах се при колата, запалих. Потеглих бавно. Зад портала, на пътя, спрях.
След малко се зададе. Голо, с широка крачка на момче, с блеснало тяло и ирония на умното си упорито лице. Стори ми се, че е събрало в този миг красотата на човечеството.
Боже, как вървеше това момиче! Знаеше, че няма да тръгнем сами, че сме готови да я чакаме цял живот, че без нея сме за никъде!
Вървеше с безумно настроение и с моята любов към нея.
Качи се отзад, рекнах й нещо през рамо, потеглих. След малко пътят изви високо над водата. От прозореца надолу блестеше море с безброй пърхащи сребърни криле. Запяха: От прозореца надолу, от прозореца надолу, ооот прозореца надолу!
През лятото се губят на море и плуват дълго. Правят си палатка. Летят на сърф… А някое момче, ще ги загледа с мъка. Сладка.
Вървят по пътя щастие с момиче, не вярват на поличби и беди, отиват в утрешния ден — далече… Пренасят мен и моите деди.
А после?… После този чуден град най-смелото момиче ще учуди. И щастието със провлечен крак ще тръгне нейде, за да се погуби.