— Наша братовчедка, по-точно, жена на мой братовчед, не я познаваш, Хари — отвърна жена ми.
— Години?… Професия?
— Юристка, по-млада от теб.
— Руса, кестенява?
— Руса, с пламнала коса и разпилени къдри по гърба. Хари, такова чудо в биографията си нямаш. — включи на провокация Флора. — Ако видиш големите й зелени очи, трябва да затвориш твоите! Но не банално зелено, а морско, с лъчи! Радиация! Шията й лебедова, като на руските мадами във „Война и мир“ Носът е рисуван с игла — изящен, няма с кого да ти го сравня! Изтънчена, интелигентна, само устните й по-пълни, колкото да подлудяват мъжете. Лицето малко издължено като на принцесите в детските книжки. Да не ти разправям повече! Крак, походка, гърди.
— За гърдите й би трябвало да се намеся аз! — включих се. — Хари, гърди на самодива или гейша… Абе на „Голата маха“…
— Я не се увличай толкова! — охлади възторга ми Флора.
Но Хари едва не ни беше размазал с четката на снизходителния си поглед:
— Флори, откъде си сигурна, че не я познавам?
— Доколкото ми е известно, не е идвала тук, а не съм чувала да си върлувал из Русе.
— Така е. Но един човек от Русе може да бъде срещнат в София, Варна или Пампорово, да не говорим за Златни пясъци. Позволи ми да уточня: стройна, елегантна, ексцентрична, силно гримирана, музикална, учила балетно училище, танцува страхотно. Изключвана от гимназията като мене, само че аз репетирах два пъти — втория за увеличаване на знанията. От типа на фаталните жени, цялата секс, има бюст за милиони и не си връзва гръдния кош. Сестра й страшно пие, напива се каруцарски, също хубава… Още?
Гледахме го смаяни, загубили желание за спор.
— Хари и нея ли познаваш?…
— Момент да върна кадъра… Знаете, че имам феноменална памет. Флори, казвал съм ти, че говоря с някого и бия ръка с непознат. След години го срещам във влак или заведение. Не мога да ям! Кой беше този?… Ето сега: Вирджиния… Така: морското казино във Варна. Голяма маса с гларуси и чайки от щатния състав на Златни пясъци. Елитна компания, от която се интересуват съседните маси и милицията. Пием и се забавляваме, всъщност скучаем, защото си познаваме и бикините. В един момент вратата се отваря и се появяват две мадами с трима кавалери. Мъжете ги заглежда Миклош, а жените — аз. Разбира се, гледат и другите, бих казал цялото заведение. Анданте состенуто! Какво се получава? Не сътресение, а потресение! Защото едната, първата, стъпва като принцесата на Монте Карло, гледа всички и не вижда никого: заведението е нейно! Но в никакъв случай не е келнерка. Тогава е администраторка на хотел, говори езици?… Актриса във вариетето? Но тогава щяхме да я знаем. Освен това онези само изглеждат опасни, а тази си е от джунглата. Това е тигрица, похарчила е камара пари, тя ще стъписа и мене! . — , Преувеличавам! В това време Ивко ме пита: „Бате Хари, можеш ли я доведе на нашата маса?“ Пита мене! Другите не вярват, търсят да се заядат. Ивко: „На две бутилки!“ Да, казвам, но това не е мадама за плодова, тука ще хвърчат тапи на „Джони“! Бием ръка. Отпивам — Флори, това е за психически тонус. Изчаквам да уловя погледа й. И се надигам. Вървя по конец. Тя също не отмества очи. Кой е този?… Защото от мене се излъчва увереност, не ми е сефте! Добре, че съм взел дозичката — преди атака се пие. И си правя сметки, че досегашните роли няма да ми помогнат, тази е на равнище. В последния миг разбирам:
откровеност! В тази жена има и нежност, въпреки че ти счупва главата… Добър ден! Кимва. Много се извинявам, казвам, може ли две думи? — Да, кажете. — Бих искал насаме, макар и тук, пред масата… Извинява се на другите. Възпитана. Става. И тогава Хари сменя постановката на гласа. Моля ви се, завися от един ваш жест, разчитам на съобразителност и великодушие. С влизането си направихте впечатление на заведението. Ние сме компанията в ъгъла. Спасители, бармани, тарикати. Единият от тях, шокиран от вида ви, ме провокира — мога ли да ви заведа на масата и ви почерпим едно уиски. Извинете! Реших да заложа на интелигентност и чувство за хумор. Ако дойдете. Ивко, барман е на „Жасмин“, ще плати пет бутилки „Джони“. Вися на косъм. Не го съжалявайте, тъпкан е, краде и за колегите си в кафеза… Това е, Флори. И какво става? Оназ ме поглежда в очите и вижда едно дете. Няма кодош, няма мента! „Добре!“ Няма превземки, ама не се познаваме, за каква ме мислите! Целунах й ръка: Херман Цалев, немска филология. Тя „Обичам тия номера. Вирджиния… — презимето съм забравил — студентка по право“. Да си призная, рекох си: Хайде па тая! Сега виждам, че е говорила истината. Трябва да й се извиня… След малко дойде, целунахме й ръка, а Ивко плати още една бутилка, за да му кажа хватката. Разбира се, преметнах го… Как защо? Защото, Флори, нямаше да повярва. Щеше да му се стори много просто. Кой вярва на истината?… Това е всичко.