Това е то всичкото!
А откъде са останалите подробности, Хари? Балет, изключване, танци, сестра алкохоличка…
Вече сме на път към морето: двама мъже отпред, четири жени отзад. Е, двете са още в коленете на големите, годините им събрани са шестнайсет, те са „мушмороците“ на леля Вирджиния, „милинките мамини рожби“, „ангелски душици“. Отде да знае Вирджиния какви бели са, особено Малкото. Отде да е чувала врясъците им, да е виждала дърпането на коси, споровете за някой цветен молив. И аз някога си представях дома като място за камерна музика. Оказа се, че сме салон за додекафонии с късане на струни, чупене на порцелан, събаряне на столове и дуети на пожарникарски сирени. Когато за пръв път Малкото зарева, разбрах, че от едно гърло могат да излязат два гласа. Едва се беше научило да приказва, и попита защо ни е била кака му, трябвало да имаме едно дете. Едва проходи, и почна да скитори из махалата, да дърпа опашките на котките и да се бие с момчетата. Що го заведохме в една сладкарница, и взе да повтаря: „Пари! Пари!“ — с проговарянето си каза „р“. Що тръгна в детската градина, и родителите на останалите „мамини“ почнаха да се обаждат по телефона и да пишат изложения в „Народна просвета“.
Сега двете мируваха, проучваха обстановката и слушаха захласнато леля Вирджиния. Мисля, че бяха горди с нея, с роклите й, кремовете, пръстените, огромните обеци, походката, прическата — изобщо с роднинството и пола си. У дома не беше ясно дали е по-добре да си мъж или жена. Вече нямаше съмнение: жените са по-важни!
Следните дни хлапетата търсеха да си мажат устните и очите, вдигаха и спускаха коси, връзваха панделки, стараеха се да гледат изразително и отмятаха пренебрежително глави. Дори провлачваха походка. Възприеха и едно от основните правила на леля Вирджиния: парите са нищо, важното е да знаеш как се харчат. Купуваха в несвяст сладолед, искаха спасителни пояси, топки, кегли, сандали, бански, парфюми, даже надуваема лодка.
Когато след няколко години трябваше да купя първите „дамски обувки“ и цената ме удари между двете очи, дъщеря ми заяви: „Тате, парите не са важни, важното е, че ми стоят добре!“
Сега още сме на пътя и обувките им са малък номер. Колата, макар недоизплатена, бяга настървено, не признава разлика в служби и заплати, сърди се на завоите и предните коли, не обръща внимание на пътните знаци и се държи като младо жребче, което иска да остави зад себе си опитните коне. Накрая ме глобиха два лева. Тогава глобите бяха малки, какво са два лева, но аз ги преживях като двайсет. Може честта ми на шофьор да се засегна, а може би предчувствувах идните глоби, актове, продупчвания на талона, повторното явяване на „проверочен изпит“. Макар и психолог, никога не станах философ, минах транзит край различните „нео-“, „био-“ и „социо-“ школи, та и досега се ядосвам, когато ме глобят. Виж, едно ме научиха — да отвръщам: „Прав сте, другарю старшина! Следния път ще внимавам!“
Вирджиния отметна с досада глава:
— Тахо, плати на другаря офицер двата лева да не ни бави!
Е, ние ако сме по-долу материално, фасон не ни липсва. Платих като поп, макар че не зная отде е тази приказка, чувал съм, че поповете дават най-малко.
Дребното първокласниче се навъси отзад, досвидяха му се парите. Тросна се:
— Тате, що не внимаваш! Заради тебе дадохме сега два лева!
Старшината захапа мустак, разбра, че е сбъркал. Обърнах се да видя домашния милиционер. Видя ми се с офицерски чин. И каката ме гледаше под очи, а жена ми изобщо не ме забелязваше.
Вече сме на магистралата. Тя ни носи на въздушни възглавници. Прекосяваме меки баири и слънчогледови ниви. Минаваме под мостове без реки и край реки без вода. Прочитаме две-три думи, написани с червени букви по циментовите грамади на прелезите, и ги забравяме веднага. Сливенските комини бълват пушек и „замърсяват околната среда“. Димът стои неподвижен над града и ще остане там още дълги години.
Карнобат, Айтос… Потокът от коли се сгъстява пред Бургас, но във въздуха се усеща благотворната влага. Излизаме от незначителна падина и отведнъж на хоризонта изплуват многоетажни сгради. Иде големият град, иде голямото море! Вода, вода! — му се ще да извика на сухоземния Колумб.
Черно море!… Чудно синьо-зелено море!… Тука свършва България, нататък, през миражи и безбрежни вълни е Колхида, Кавказ, Арарат!…
Следните дни се заглеждах нататък и ми се щеше да тръгна за „златното руно“. Но как се става Язон? Забравил съм уроците за гръцките герои!