Кристофър Ишъруд
Семейство Новакови
В началото на „Васерторщрасе“ се издигаше голяма каменна арка — частица от стария Берлин. Беше изподраскана с чукове и сърпове и нацистки кръстове и налепена с изпокъсани обяви, в които се съобщаваше за разпродажби на търг или за престъпления. Това беше една мрачна, запусната калдъръмена улица, по която често се въргаляха плачещи деца. Юноши във вълнени пуловери кръжаха на състезателни велосипеди и подвикваха на момичетата, които минаваха с кани за мляко. Тротоарът беше нашарен с тебешир за играта „Небе и земя“, при която децата подскачаха на един крак. В дъното на улицата като дълго остро червено копие се издигаше църквата.
Самата фрау Новак ми отвори вратата. Изглеждаше много по-зле, откакто я бях виждал за последен път. Имаше огромни тъмни кръгове под очите. Носеше същата шапка и същото мизерно черно палто. Отначало не ме позна.
— Добър ден, фрау Новак.
На лицето й се появи предпазливо подозрително изражение, после бавно засия в блестяща, свенлива, почти момичешка усмивка.
— Ах, та това сте вие, хер Кристоф! Влезте, хер Кристоф! Влезте и седнете.
— Вие сигурно се готвехте да излизате?
— Не, не, хер Кристоф — току-що се върнах, точно ей-сега. — Тя заизбърсва ръце в палтото си и после се ръкува с мене. — Днес е един от дните, в които ходя да чистя по къщите. Не свършвам по-рано от два и половина и затова обядваме толкова късно.
Фрау Новак се отдръпна, за да вляза. Бутнах вратата и тя се удари в дръжката на тигана върху печката, която беше точно зад нея. В малката кухничка едва ли имаше място за двама ни. Задушаваща миризма на картофи, пържени в долнокачествен маргарин, изпълваше апартамента.
— Елате да седнете, хер Кристоф — повтори тя, изпълнявайки задълженията си на домакиня. — Страхувам се, че е ужасно разхвърляно. Трябва да ме извините за това. Излизам толкова рано, а моята Грете е голяма мързелана, макар че вече навърши дванадесет години. Няма да свърши никаква работа, ако не стоя над главата й през цялото време.
Таванът на всекидневната беше наклонен и изцапан със стари петна от влага. В стаята имаше голяма маса, шест стола, бюфет и две широки двойни легла. Беше толкова натъпкано с мебели, че човек трябваше да се промъква между тях.
— Грете! — провикна се фрау Новак. — Къде си? Ела веднага!
— Тя излезе — чу се гласът на Ото от вътрешната стая.
— Ото! Ела да видиш кой е дошъл!
— Не ме интересува! Зает съм — поправям грамофона.
— Зает си, как не! Негодник с негодник! Чудесен начин да говориш на майка си! Излез от тази стая, чуваш ли!
Изведнъж тя изпадна в ярост някак машинално, с изумителна сила. Носът й сякаш стана огромен, такъв един остър, огорчен и разлютен. Цялото й тяло се тресеше.
— Няма никакво значение, фрау Новак — успокоих я аз. — Оставете го да дойде, когато сам пожелае. Така ще се изненада повече.
— Хубав син имам! Да ми говори така на мене!
Беше си смъкнала шапката и разопаковаше мазни пакети от пазарската мрежа:
— Божичко — затюхка се тя, — чудя се къде ли е отишло това дете? Все на улицата виси наистина. Не веднъж, а сто пъти съм й казвала. Децата нямат никакво уважение.
— Как е белият ви дроб, фрау Новак?
Тя въздъхна.
— Понякога ми се струва, че е по-зле от всеки друг път. Усещам ужасно парене, точно тук. А след работа, се чувствувам прекалено уморена, за да ям. Ставам една раздразнителна… Мисля, че и докторът не е доволен. Иска да ме изпрати в санаториум по-късно, през зимата. Била съм там и преди, нали разбирате. Но винаги има толкова много хора, които чакат ред… И друго, апартаментът е много влажен по това време на годината. Виждате ли онези петна по тавана? Има дни, когато трябва да поставяме легенчета под тях, за да се събират капките. Разбира се, те изобщо нямат никакво право да дават тези тавани за жилища. Инспекторът ги е обвинявал неведнъж. Но какво може да направи човек? Трябва да се живее някъде. Подадохме молба за преместване преди повече от година и непрекъснато обещават, че ще се заемат със случая. Но да си призная, има много други, които са още по-зле от нас. Онзи ден съпругът ми чете във вестника за англичаните и тяхната лира стерлинга. Казват, че курсът й непрекъснато спада. Лично аз не ги разбирам тези работи. Надявам се, че не сте пострадали и вие, хер Кристоф?
— В същност, фрау Новак, това е донякъде причината да ви дойда на гости днес. Реших да се преместя в по-евтина стая и си помислих дали не бихте могли да ми препоръчате някоя наоколо?
— Божичко, хер Кристоф, много съжалявам! Тя беше действително шокирана.
— Та вие не можете да живеете в тази част на града. Вие сте джентълмен! О, не. Страхувам се, че никак няма да ви допадне.