Ото подскачаше около нея, като избягваше ударите й, полудял от радост, че е предизвикал такава гюрултия. Във възбудата си правеше отвратителни гримаси.
— Той е луд! — извика фрау Новак. — Само го погледнете, хер Кристоф. Питам ви, не е ли съвсем луд? Трябва да го заведа в болницата да го прегледат.
Тази идея разпали романтичното въображение на Ото. Често когато бяхме сами той ми казваше със сълзи на очи:
— Сигурно няма да остана още дълго тук, Кристоф. Нервите ми се съсипват. Много скоро ще дойдат да ме отведат. Ще ми сложат усмирителна риза и ще ме хранят с гумена тръбичка. А когато ме посетиш, няма да те позная.
Фрау Новак и Ото не бяха единствените „нервни“.
Бавно, но сигурно семейство Новакови рушеше моите съпротивителни сили. С всеки изминат ден миризмата от кухненската мивка ми се струваше малко по-отвратителна; с всеки изминат ден гласът на Ото, когато се караше, ми изглеждаше по-груб, а на майка му — по-писклив. Хленченето на Грете ме караше да стискам зъби. Когато Ото тръшваше врата, потрепервах от раздразнение. Нощем не можех да заспя, ако не бях полупиян. Освен това тайно се притеснявах за един неприятен и странен обрив, който сигурно се дължеше на готвенето на фрау Новак или на нещо още по-лошо.
Сега прекарвах повечето от вечерите си в „Казино Александер“, На една маса до печката в ъгъла пишех писма, разговарях с Пайпс и Герхард или просто се забавлявах, като наблюдавах другите посетители. Обикновено заведението беше много тихо. Седяхме по масите или висяхме на бара и чакахме нещо да се случи. Щом се чуеше да се отваря външната врата, десетина чифта очи се обръщаха към нея, за да видят какъв нов посетител ще се появи иззад кожената завеса. В повечето случаи това беше някой продавач на бисквити с кошницата си или момиче от Армията на спасението с кутията си за волни пожертвования и брошурите. Ако търговията му вървеше добре или беше пиян, продавачът на бисквити играеше с нас на зарове за пакетче захарни вафли. Що се отнася до момичето от Армията на спасението, то мрачно обикаляше стаята, хлопайки с кутията си, не получаваше нищо и си отиваше, без да ни накара да се почувствуваме неудобно. В същност тя се беше превърнала до такава степен в част от установения ред, че Герхард и Пайпс дори не й се подиграваха, след като си отидеше. После се дотътряше един старец, пошепваше нещо на бармана и двамата се уединяваха в стаичката зад бара. Той беше наркоман. След минута се появяваше отново, поздравяваше всички ни, като снемаше с разсеян, любезен жест шапката си и се затътряше към вратата. Старецът имаше нервен тик и непрекъснато клатеше глава, сякаш казваше на Живота: Не. Не. Не.
Понякога идваха полицаи, за да търсят престъпници или момчета, избягали от изправителните училища. Техните посещения обикновено се очакваха и за тях се подготвяха предварително. Както ми обясни Пайпс, в последната минута човек винаги би могъл да избяга в задния двор през прозореца на тоалетната.
— Но трябва да внимаваш, Кристоф — добави той. — Направи хубав голям скок. В противен случай ще паднеш надолу по шахтата за въглища в мазето. Аз паднах веднъж. А Хамбург Вернер, който идваше след мене, толкова много се смя, че полицаите го хванаха.
В събота и в неделя вечер „Казино Александер“ беше пълно с хора. Пристигаха посетители от Уест Енд, сякаш бяха посланици на чужда страна. Имаше и доста чужденци — предимно холандци и англичани. Англичаните говореха с гръмки, възбудени гласове, обсъждайки комунизма, Ван Гог и най-добрите ресторанти. Някои от тях изглеждаха поизплашени: вероятно очакваха да бъдат наръгани с нож в това свърталище на крадци. Пайпс и Герхард сядаха на масите им и като подражаваха на техния говор, си изпросваха цигари и напитки… Пълен мъж с рогови очила попита:
— Бяхте ли на онова великолепно събиране, което… Бил устроил за негърските певци?
А един младеж с монокъл прошепна:
— В онова лице е събрана цялата поезия на света.
Знаех какво чувствуваше в този момент; разбирах го, даже му завиждах. Беше обаче печално да науча, че две седмици по-късно той се хвалил с любовните си подвизи тук пред избрано светско общество от разгорещени от виното дискретни приятели на чашка, събрани около маса, отрупана с прибори от старо сребро и бутилки с портвайн. Това ме накара да се почувствувам много по-стар.
Най-сетне докторите взеха решение: В края на краищата фрау Новак трябваше да отиде в санаториум, и то съвсем скоро — малко преди Коледа. Веднага щом научи това, тя си поръча нова рокля при шивача. Беше много развълнувана и поласкана, сякаш я бяха поканили на вечеринка.