— Старшите сестри са много взискателни, нали разбирате, хер Кристоф. Те искат да бъдем чисти и спретнати. Иначе ни наказват — и то съвсем справедливо… Сигурна съм, че ще ми хареса там — въздъхна фрау Новак. — Да можех само да не се безпокоя толкова за семейството. Какво ще правят, когато замина — един бог знае. Те са безпомощни като стадо овце.
Вечер с часове шиеше на ръка топло фланелено бельо и се усмихваше на себе си — като жена, която очаква бебе.
В деня на моето заминаване Ото беше много потиснат.
— Сега, след като си отиваш, Кристоф, не зная какво ще се случи с мене. Може би след шест месеца няма да бъда между живите.
— Нали си живееше добре, преди да дойда?
— Да… но сега и майка ми заминава. Предполагам, че баща ми изобщо няма да ми дава да ям.
— Що за глупости!
— Вземи ме със себе си, Кристоф. Нека да ти стана слуга. Ще ти бъда много полезен, да знаеш. Бих могъл да ти готвя, да ти кърпя дрехите, да отварям вратата на учениците ти… — Очите на Ото светнаха от възхищение, като си представи себе си в тази роля. — Ще си облека късо бяло сако, или може би синьо ще бъде по-добре, със сребърни копчета…
— Страхувам се, че ти си едно скъпо удоволствие, което не мога да си позволя.
— Но, Кристоф, разбира се, че няма да искам никаква заплата. — Усещайки, че предложението му е било твърде великодушно, Ото спря и добави предпазливо: — Тоест само по една-две марки да ходя на танци отвреме-навреме.
— Много съжалявам.
Завръщането на фрау Новак ни прекъсна. Беше си дошла по-рано, за да ми приготви прощална вечеря. Носеше пълна мрежа с покупки и това я беше изтощило. Затвори с въздишка кухненската врата и веднага се засуети наоколо. Личеше си, че нервите й са изопнати и че пак е готова за кавга.
— Боже мой, Ото, ти си оставил печката да изгасне! След като специално те помолих да я наглеждаш? Ох, боже, не мога ли да разчитам на някой в тази къща да ми помогне поне малко?
— Извинявай, майко, забравих — оправда се Ото.
— Разбира се, че си забравил! Ти изобщо помниш ли нещо? Забравил си! — изкрещя фрау Новак, а лицето й се сгърчи и изостри от пронизваща ярост. — Сама се докарах до гроба от работа заради тебе и ето ти за благодарност. Надявам се, че когато замина, баща ти ще те изхвърли на улицата. Ще видим как ще ти се хареса това! Мързелив, тромав дръвник такъв! Да се махаш от очите ми, чуваш ли? Да се махаш от очите ми!
— Добре. Кристоф, ти чу какво каза тя, нали! — Ото се обърна към мене с изкривено от гняв лице. В този момент приликата между двамата беше поразителна. Изглеждаха като същества, завладени от демонични сили. — Ще я накарам да съжалява за това, докато е жива!
Той се втурна към вътрешната стая и затръшна паянтовата врата зад себе си. Фрау Новак веднага се обърна към печката и започна да изгребва пепелта, Цялата трепереше и кашляше силно. Помогнах й, като й подавах дърва и въглища; тя ги поемаше сляпо, без да ме погледне, без да каже и дума. Усещах, че само преча, както винаги, и затова отидох във всекидневната и застанах глупаво до прозореца. Направо ми се искаше да изчезна. До гуша ми беше дошло. На перваза имаше парче молив. Взех го, нарисувах на дървото малко кръгче и си помислих: оставих моя знак. Тогава си спомних, че много отдавна, преди да напусна пансиона в северен Уелс, бях направил същото. Във вътрешната стая беше тихо. Реших, че се налага да се срещна лице с лице със сърдития Ото. Трябваше все пак да си стегна куфарите.
Когато отворих вратата, той седеше на леглото. Беше се втренчил като хипнотизиран в дълбокия разрез на лявата си китка. Кръвта струеше върху отворената му длан и падаше на пода на големи капки. В дясната си ръка държеше бръснарско ножче. Когато го грабнах от ръката му, той не оказа никаква съпротива. Самата рана не беше нищо особено. Превързах я с носната му кърпичка. Ото сякаш премаля и се отпусна на рамото ми.
— Как можа да го направиш, за бога?
— Исках да й покажа — отговори Ото. Беше много блед. Очевидно здравата се беше изплашил. — Не биваше да ме спираш, Кристоф.
— Идиотче такова — избухнах сърдито аз, тъй като беше изплашил и мене. — Някой ден наистина ще се нараниш — без да искаш.
Ото ме изгледа продължително, с укор. Очите му бавно се напълниха със сълзи.
— Има ли някакво значение, Кристоф? За нищо не ме бива… — Какво ли ще стане с мене, когато порасна по-голям, как мислиш?
— Ще си намериш работа.
— Работа… — Самата мисъл го накара да избухне в плач. Хълцайки силно, той размаза носа си с опакото на ръката.
Извадих носната си кърпа от джоба. — Ето, вземи.
— Благодаря ти, Кристоф… — Печално избърса очите си и издуха носа си. После самата кърпичка привлече вниманието му и той започна да я разглежда внимателно, отначало разсеяно, а после с нарастващ интерес.