— Я гледай — възкликна възмутено той, — та това е една от моите кърпи!
Един следобед, няколко дни след Коледа, посетих „Васерторщрасе“ отново. Лампите бяха вече запалени, когато завих и минах под арката, за да навляза в дългата, влажна улица, покрита тук-там с мръсен сняг. От приземните магазини проблясваха слаби жълтеникави светлини. Под една улична лампа сакат човек продаваше зеленчуци и плодове, наредени върху ръчна количка. Тълпа младежи с груби, мрачни лица наблюдаваха две момчета, които се биеха пред един вход. Някакво момиче изпищя възбудено, когато единият от тях се спъна и падна. Прекосих калния двор, вдишвайки влажната, позната миризма на прогнило, която идваше от жилищните сгради, и си помислих: Наистина ли съм живял някога тук? С удобната квартира, която имах в Уест Енд, и с чудесната ми нова работа бедните квартали ми бяха вече чужди.
Осветлението на стълбището не работеше и беше тъмно като в рог. Но без много труд стигнах пипнешком горе и потропах силно на вратата. Вдигнах страхотен шум, защото ако се съдеше по виковете, пеенето и кресливия смях, празнуваше голяма компания.
— Кой е? — изрева хер Новак.
— Кристоф.
— Аха! Кристоф! Anglais! Englisch Man! Влез! Влез!
Вратата се отвори със замах. Хер Новак се олюля нестабилно на прага и разтвори ръце да ме прегърне. Зад него стоеше Грете. Тя се тресеше като желе, а по бузите й се стичаха сълзи от смях. Не се виждаше никой друг.
— Добри стари приятелю! — извика хер Новак, като ме потупа силно по гърба. — Казах на Грете: Ще дойде, знам си аз. Кристофър няма да ни изостави! — С широк карикатурен жест за добре дошъл той ме набута насила във всекидневната. Навсякъде беше ужасно разхвърляно. Най-различни дрехи бяха струпани на омотан куп върху едно от леглата; на другото бяха разхвърляни чаши, чинийки, обувки, ножове и вилици. На бюфета имаше тиган, пълен с мазнина от пържено, Стаята се осветяваше от три свещи, забити в празни бирени бутилки.
— Електричеството е прекъснато — обясни ми хер Новак и нехайно махна с ръка: — Не е платена сметката… Трябва да я платя някой ден, разбира се. Няма нищо — така е по-хубаво, нали? Грете, хайде да запалим коледното дърво.
Това коледно дърво беше най-малкото, което някога бях виждал. Толкова мъничко и немощно изглеждаше, че можеше да удържи само една коледна свещ, на самия връх. Беше украсено с една единствена лентичка от станиол. Хер Новак изпусна на пода няколко горящи клечки кибрит, докато успее да запали свещта. Ако не бях я загасил, покривката на масата можеше много лесно да изгори.
— Къде са Ото и Лотар? — попитах аз.
— Не знам. Някъде наоколо… Не се вестяват много насам, не им харесва тук… Няма значение, ние сме си много щастливи сами, нали, Грете? — Хер Новак направи няколко слонски танцови стъпки и започна да пее:
— „О Tannenbaum! О Tannenbaum!… Хайде, всички заедно! Wie treu sind Deine…“13
Когато пеенето Приключи, аз извадих подаръците — пури за хер Новак, а за Грете шоколади и мишле с пружинка. Тогава хер Новак измъкна изпод леглото бутилка бира. После дълго тършува за очилата си, които най-накрая откри върху крана на чешмата в кухнята, и ми прочете писмото на фрау Новак, изпратено от санаториума. Повтаряше по три-четири пъти всяко изречение, обърка се по средата, изруга, издуха си носа и започна да си чопли ушите. Почти нищо не разбирах. После започнаха да си играят с мишлето, като го пускаха да обикаля по масата и пищяха и викаха всеки път, когато то се приближеше до ръба й. Мишлето имаше такъв успех, че аз успях да си тръгна бързо, без никакво суетене.
— Довиждане, Кристоф. Ела пак скоро — каза хер Новак и веднага се обърна към масата. Когато слизах по стълбите, двамата с Грете се бяха надвесили над нея с пламенността на комарджии.
Не след дълго ме посети самият Ото. Искаше да отидем заедно да видим фрау Новак следващата неделя. Денят за посещения в санаториума беше веднъж в месеца. От „Халешес Тор“ щеше да тръгне специален автобус.
— Няма нужда да плащаш за мене — каза важно Ото. Той направо сияеше от самодоволство.
— Много благородно от твоя страна, Ото… Имаш нов костюм?
— Харесва ли ти?
— Сигурно е доста скъп?
— Двеста и петдесет марки.
— Не думай! Изгря ли и твоето слънце?
Ото се ухили:
— Напоследък често се виждам с Труде. Нейният чичо й е оставил малко пари. Може би напролет ще се оженим.
— Моите поздравления… Предполагам, че все още живееш у вас?
— О, отвреме-навреме се отбивам за малко — Ото сви устни с леко отвращение, — но баща ми е винаги пиян.