— Това е отвратително, нали? — имитирах аз гласа на хер Новак. Разсмяхме се.
— Божичко, Кристоф, нима е толкова късно? Трябва да тръгвам… До неделя. И се дръж прилично.
В санаториума пристигнахме към обяд. Пътувахме по неравен коларски път, който лъкатушеше няколко километра през снежна борова гора и след това изведнъж се озовахме пред готическа порта, която приличаше на вход на гробница, а отзад се издигаха големи Червени сгради. Автобусът спря. Ото и аз слязохме последни. Стояхме и се протягахме, примигвайки срещу блестящия сняг. Тук, сред природата, всичко беше ослепително бяло. Пътниците се бяхме схванали, защото автобусът представляваше в същност един покрит фургон със сандъци и училищни скамейки вместо седалки. Те не се разместиха много по време на пътуването, защото бяха натъпкани плътно един до друг като книги на лавица.
В този момент болните дотичаха да ни посрещнат — тромави, дебели фигури, увити в шалове и одеяла, които се спъваха и подхлъзваха по утъпканата заледена пътека. Те така тромаво се втурнаха напред, че бързането завърши с пързаляне. Залитаха и се хвърляха в прегръдките на приятелите и близките си, а те се олюляваха от силата на сблъскването. Двама се бяха повалили на земята и се заливаха от смях. — Ото!
— Майко!
— Значи ти наистина дойде! Колко добре изглеждаш!
— Разбира се, че дойдохме, майко! Не ни ли очакваше? — Фрау Новак се откъсна от прегръдката на Ото, за да се ръкува с мене.
— Добър ден, хер Кристоф!
Изглеждаше много по-млада. Закръгленото й, овално, невинно лице, оживено и хитричко с малките селски очички, приличаше на лице на младо момиче. Бузите й бяха яркочервени. Усмихваше се така, сякаш никога нямаше да спре.
— Хер Кристоф, колко мило от ваша страна, че дойдохте! Колко мило, че доведохте Ото да ме види!
Тя се изсмя особено, истерично. Изкачихме няколко стъпала и влязохме вътре. Миризмата на топлата, чиста, антисептична сграда ме удари в носа и предизвика някакво тревожно чувство у мене.
— Настаниха ме в една от по-малките стаи — обясни фрау Новак. — Ние сме само четири души. Измисляме си най-различни игри. — Гордо разтваряйки вратата, тя ни представи приятелките си. — Това е Мютчен — тя следи за реда. Това е Ерна. А това е Ерика — нашето бебе!
Ерика, измършавяло русо момиче на осемнадесет години, се разкикоти.
— Значи известният Ото е тук! От седмици очакваме с нетърпение да го видим!
Ото се усмихна неуловимо, сдържано, съвсем непринудено. Чисто новият му кафяв костюм беше неописуемо просташки. Същото можеше да се каже и за светловиолетовите гети и острите му жълти обувки. Носеше огромен пръстен с квадратен шоколадовокафяв камък и герб. Ото обръщаше голямо внимание на пръстена, грациозно местеше и нагласяваше ръката си в най-различни положения, поглеждайки крадешком надолу, за да се възхити от ефекта. Фрау Новак просто не го оставяше на мира. Постоянно го прегръщаше и пощипваше по бузите.
— Нали много добре изглежда! — възкликна тя. — Нали изглежда великолепно! Ах, Ото, та ти си толкова голям и силен, че сигурно ще можеш да ме вдигнеш с една ръка!
Казаха ни, че старата Мютчен била настинала. Вратът й беше превързан с бинт, стегнат здраво под високата яка на старомодната черна рокля. Имаше вид на добра възрастна дама, но изглеждаше някак си малко противна, като старо псе с рани. Седеше на ръба на леглото си, сложила снимките на своите деца и внуци на шкафчето до себе си — като спечелени награди. Имаше лукаво доволен вид, сякаш се радваше, че е толкова болна. Фрау Новак ни каза, че тя е била в този санаториум вече три пъти. Всеки път я изписвали като излекувана, но до девет месеца или година отново получавала пристъп и трябвало да я връщат обратно.
— Някои от най-способните професори в Германия са идвали да я преглеждат — добави фрау Новак с гордост. — Но ти винаги им правиш номера, нали, мила Мютчен?
Старата дама кимна с усмивка на умно дете, похвалено от възрастните.
— А Ерна е тук за втори път — продължи фрау Новак. — Докторите казаха, че ще се оправи. Не се е хранила достатъчно. Затова се е върнала при нас, нали, Ерна?
— Да, върнах се — потвърди Ерна.
Беше мършава около 35-годишна жена с късо подстригани коси. Някога трябва да е била много женствена, привлекателна, мечтателна и нежна. Сега, при това крайно измършавяване, тя сякаш беше завладяна от някаква безнадеждна решителност, в нея имаше нещо предизвикателно. Очите й бяха огромни, тъмни, изпълнени с копнеж. Венчалният пръстен се въртеше на кокалестия й пръст. Когато говореше и се вълнуваше, ръцете й неумолимо летяха наоколо в поредица от безцелни жестове, като съсухрени молци.