— Мъжът ми ме биеше, а после ме изостави. В нощта, когато си отиде, така ме наби, че месеци след това имах синини. Голям и силен мъж беше. За малко не ме уби. — Тя говореше спокойно, бавно, без да бърза, но с някакво сподавено вълнение, като не откъсваше очи от лицето ми. Жадният й поглед дълбаеше в мозъка ми и нетърпеливо четеше мислите ми: — Понякога го сънувам — добави тя, като че ли леко развеселена.
Ото и аз седнахме на масата, а фрау Новак се суетеше около нас с кафето и сладкишите, които една от сестрите беше донесла. Странно е, но всичко, което ми се случи през този ден, сякаш изобщо не ми правеше впечатление: сетивата ми бяха притъпени, изолирани, действуваха като в някакъв ярък сън. В тази спокойна бяла стая с нейните огромни прозорци, обърнати към тихата белоснежна борова гора, с коледното дърво на масата, с хартиените гирлянди над леглата и окачените с пирони снимки, с чинията шоколадови бисквити във форма на сърце живееха и се движеха тези четири жени. Очите ми изучаваха всяко кътче от живота им: температурните листове, пожарогасителя, кожения параван до вратата. Облечени в най-хубавите си дрехи, с ръце, които вече не познаваха убождането на иглата и не загрубяваха от чистене, те лежаха вън на терасата и слушаха радио, защото им беше забранено да говорят. Затворени заедно в тази стая, те си бяха създали някаква особена атмосфера, от която леко ми се повдигаше и която ми напомняше за мръсно спално бельо, заключено в шкаф без въздух. Бяха закачливи една към друга и говореха с пискливи гласове, като избуяли ученички. Фрау Новак и Ерика изведнъж започнаха да се борят на шега. Дърпаха си дрехите, боричкаха се безмълвно, избухваха в креслив, пресилен смях. Перчеха се пред нас.
— Да знаете с какво нетърпение очаквахме днешния ден — ми каза Ерна, — за да видим истински жив мъж!
Фрау Новак се закиска.
— Ерика беше такова невинно момиче, преди да дойде тук… Нищо не знаеше, нали така, Ерика?
Ерика се засмя сподавено.
— Достатъчно научих оттогава…
— Да, и аз мисля така! Ще повярвате ли, хер Кристоф — нейната леля й изпрати този малък манекен-кукла за Коледа и сега тя си ляга с него всяка вечер, защото казва, че трябва да има мъж в леглото си!
Ерика се засмя, без да се стеснява.
— Все пак това е по-добре, отколкото нищо, нали така?
Тя намигна на Ото, който завъртя очи, правейки се на шокиран.
След обяда фрау Новак трябваше да прекара един час в почивка. Затова Ерна и Ерика ни завладяха и ни поведоха на разходка.
— Най-напред ще им покажем гробището — обяви Ерна.
Там погребваха любимите животни на персонала на санаториума. Имаше дузина кръстчета и надгробни камъни с героично-комични надписи в стихотворна форма. Под тях лежаха мъртви птички, бели мишки, зайци и един прилеп, намерен замръзнал след буря.
— Човек се натъжава, като си помисли как си лежат там, нали? — каза Ерна. Тя изгреба снега от един гроб. В очите й имаше сълзи.
Но когато заслизахме по пътеката, и тя, и Ерика бяха много весели. Смяхме се и се замеряхме със снежни топки. Ото вдигна Ерика на ръце и се престори, че ще я хвърли в една снежна преспа. Малко по-нататък минахме покрай някаква беседка, построена с гръб към пътеката, на една могилка сред дърветата. В този момент оттам излизаха мъж и жена.
— Това е фрау Клемке — осведоми ме Ерна. — Съпругът й е дошъл днес. Само си помислете, тази стара беседка е единственото място в целия район, където двама души могат да останат сами.
— Сигурно е много студено в такова време.
— Ами разбира се! Утре пак ще вдигне висока температура и ще трябва да пази леглото две седмици… Но кой го е грижа! Ако бях на нейно място, и аз бих направила същото. — Ерна ми стисна ръката:
— Трябва да живеем, докато сме млади, нали така?
— Да, разбира се!
Ерна бързо ме погледна право в лицето; огромните й тъмни очи се впиха в моите като кукички — струваше ми се, че ме теглят надолу.
— В същност аз не съм болна от туберкулоза, разбирате ли, Кристоф… Нали не си помислихте така, само защото съм тук?
— Не, Ерна, не, разбира се.
— Тук много от момичетата не са тежко болни. Те просто се нуждаят от малко грижи, както и аз… Докторът каза, че ако се пазя, ще бъда пак толкова силна, колкото преди… И знаете ли какво ще направя най-напред, като ме пуснат оттук?
— Какво?
— Първо ще се разведа, а после ще си намеря нов съпруг. — Ерна се засмя, в гласа й се долавяха нотки на горчиво тържество. — Това няма да ми отнеме много време — обещавам ви!
След чая седнахме горе в отделението. Фрау Новак беше заела един грамофон, за да потанцуваме. Аз танцувах с Ерна. Ерика танцуваше с Ото. Тя беше тромава като мъжка Гана и се смееше високо, щом направеше грешка или го настъпеше. С мазна усмивка на лицето Ото я водеше майсторски напред-назад, а раменете му бяха приведени в модерната стойка шимпанзе от „Халешес Тор“. Старата Мютчен ни наблюдаваше от леглото си. Държах Ерна в ръцете си и усещах, че цялата трепери. Беше почти тъмно, но никой не предлагаше да светнем лампите. Скоро танците свършиха и ние седнахме в кръг по леглата. Фрау Новак започна да говори за детството си, когато живеела заедно с родителите си в едно стопанство в Източна Прусия.