— Имахме си собствена дъскорезница — ни каза тя — и тридесет коня. Баща ми притежаваше най-хубавите коне в областта. Много пъти е печелил награди с тях по изложбите…
В стаята беше вече съвсем тъмно. Прозорците се очертаваха като големи бледи правоъгълници в мрака. Седнала до мене на леглото, Ерна потърси ръката ми и силно я стисна. После посегна зад мене и я сложи около кръста си. Трепереше много силно.
— Кристоф… — прошепна в ухото ми тя.
— … а през лятото — продължаваше фрау Новак — ходехме на танци в големия плевник долу край реката.
Устните ми се впиха в горещите сухи устни на Ерна. Имах чувството, че между нас няма никаква особена връзка — всичкото това беше част от дългия, доста зловещ символичен сън, който сякаш сънувах през целия ден.
— Толкова съм щастлива тази вечер… — прошепна Ерна.
— Синът на пощенския началник свиреше на цигулка — каза фрау Новак. — Свиреше чудесно… караше те да плачеш.
Откъм леглото, на което седяха Ото и Ерика, се чу шум от боричкане и високо кикотене:
— Ото, палавник такъв… Вие ме учудвате! Ще кажа на майка ви!
Пет минути по-късно една сестра дойде да ни каже, че автобусът е готов за тръгване.
— Боже мой, Кристоф — прошепна ми Ото, докато си обличахме балтоните, — можех да направя каквото си исках с това момиче! Опипах я цялата… Ти позабавлява ли се с твоята? Малко е мършава, нали, но бас Държа, че си я бива!
После заедно с другите пътници се изкатерихме в автобуса. Болните се струпаха наоколо да си вземат довиждане. Увити и накачулени с одеялата си, те приличаха на туземци от някое горско племе. Фрау Новак се беше разплакала, въпреки че много се стараеше да се усмихне.
— Кажи на баща си, че ще се върна скоро…
— Разбира се, че ще се върнеш, майко! Ти скоро ще оздравееш. Скоро ще си бъдеш у дома.
— Само за кратко време е… — хълцаше фрау Новак и сълзите се стичаха надолу по противно усмихнатата й жабешка уста. Изведнъж се разкашля и тялото й се прекърши на две като на подвижна кукла. Притиснала ръце до гърдите си, тя издаваше кратки, скимтящи звуци като отчаяно, ранено животно. Одеялото й се плъзна надолу, тънък кичур коса, измъкнал се от кока й, непрекъснато влизаше в очите й, а тя тръскаше сляпо глава, за да го отметне назад. Две сестри се опитваха внимателно да я отведат, но тя изведнъж започна да се съпротивлява яростно. Не искаше да върви с тях.
— Влизай, майко — умоляваше я Ото. Самият той беше готов да се разплаче. — Моля те, влез вътре! Ще умреш от студ!
— Нали ще ми пишете някой път, Кристоф? — Ерна беше сграбчила така здраво ръката ми, сякаш се давеше. Очите й ме гледаха с някаква ужасяваща напрегнатост и безсрамно отчаяние. — Няма значение, дори и картичка да е… просто се подпишете.
— Ще пиша, разбира се…
Всички се струпаха около нас за минутка в малкия кръг от светлина пред пъхтящия автобус. На фона на черните стволове на боровете осветените им лица изглеждаха мъртвешки бледи като на призраци. Това беше кулминационната точка на моя сън; крайният момент на кошмара. Изведнъж ме обхвана абсурдният страх, че те ще ни нападнат — тази банда от ужасяващо меки, забулени фигури, — ще ни изтръгнат от седалките, ще ни смъкнат жадно долу, в мъртвешката тишина. Но моментът отмина. Те се от дръпнаха в тъмнината, съвсем безобидни, в крайна сметка, като същински духове, докато автобусът ни, след като направи огромен завой, се люшна напред към града през дълбокия невидим сняг.