— Пак си пиян, татко! — възкликна фрау Новак с отвращение. — Какво ли ще си помисли хер Кристоф за тебе!
— Кристоф няма нищо против, нали, Кристоф? — хер Новак ме потупа по рамото.
— Кристоф, как не! Той е хер Кристоф за тебе! Не можеш ли да разпознаеш един джентълмен, като го видиш?
— Предпочитам да ме наричате Кристоф — казах аз.
— Точно така! Кристоф е прав! Ние всичките сме една плът и кръв… Сребро, пари — все тая! Ха, ха!
Ото ме хвана за другата ръка.
— Кристоф е вече член на семейството!
По-късно седнахме на масата, която беше отрупана с ядене — каша с дроб, черен хляб, ечемичено кафе и варени картофи. С толкова много пари за харчене (предварително й бях дал десет марки за храна) фрау Новак, без много-много да му мисли беше приготвила ядене за десетина души. Непрекъснато ми сипваше от голямата тенджера, докато си помислих, че ще се задуша.
— Хапнете си още, хер Кристоф. Вие нищо не ядете.
— Никога не съм ял толкова много, фрау Новак.
— Кристоф не харесва нашата храна — отсъди хер Новак. — Няма нищо, Кристоф, ще свикнеш с нея. Ото беше същият, когато се върна от морето. Беше свикнал на разни изтънчености с неговия англичанин…
— Дръж си езика зад зъбите, татко! — предупреди го фрау Новак. — Не можеш ли да оставиш момчето на мира? Той е достатъчно голям и може сам да реши кое е добро и кое — лошо. И толкова по-зле за него.
Все още се хранехме, когато си дойде Лотар. Захвърли каскета си на леглото, приближи се с лек поклон, учтиво, но безмълвно се здрависа с мен и зае мястото си на масата. Моето присъствие нито го изненада, нито предизвика някакъв интерес у него. Той едва ме погледна. Знаех, че е само на двадесет години, но имаше вид на много по-възрастен. Беше вече мъж. Ото изглеждаше почти като дете пред него. Имаше мършаво селско лице, помрачено от древния спомен за голи, безплодни поля.
— Лотар ходи на вечерно училище — с гордост ми каза фрау Новак. — Преди работеше в един гараж, разбирате ли, а сега иска да учи инженерство. В наше време не вземат никъде на работа, ако нямаш образование. Той трябва да ви покаже рисунките си, хер Кристоф, когато имате време да ги видите. Учителят каза, че наистина са много хубави.
— Бих искал да ги видя.
Лотар не каза нищо. Разбирах го и се чувствувах неловко. Но фрау Новак беше решила твърдо да го хвали:
— В кои дни от седмицата ходиш на училище, Лотар?
— В понеделник и в четвъртък. — Той продължи да се храни бавно, упорито, без да погледне майка си. След малко, вероятно за да ми покаже, че няма лоши чувства към мене, добави: — От осем до десет и половина. — Веднага след като се нахрани, той се изправи, безмълвно се ръкува с мене и като направи същия лек поклон, си взе каскета и излезе.
Фрау Новак го проследи с поглед и въздъхна:
— Предполагам, че отива при своите нацисти. Щеше да е много по-добре, ако изобщо не беше се захващал с тях. Често си мисля така. Тъпчат му главата с най-различни глупави идеи. Толкова е неспокоен. Откакто се свърза с тях, той стана съвсем друг… Не че аз разбирам от политика. Това, което винаги питам, е — защо не можем да си върнем кайзера? Каквото и да казвате, тогава бяха добри времена.
— Ах, върви по дяволите с твоя стар кайзер — възкликна Ото. — Това, което искаме, е комунистическа революция.
— Комунистическа революция! — изсумтя фрау Новак. — Ама че идея! Всичките комунисти са мързеливи нехранимайковци като тебе, които не са работили честно нито един ден през живота си.
— Кристоф е комунист — заяви Ото. — Нали, Кристоф?
— Боя се, че не съм истински комунист.
Фрау Новак се усмихна:
— Какви други глупости имаш да ни казваш още? Как може хер Кристоф да е комунист? Той е джентълмен.
— Аз казвам — хер Новак постави ножа и вилицата на масата и внимателно избърса мустаците си с опакото на ръката, — че бог ни е създал всички равни. Вие сте добри колкото мене; аз съм добър колкото вас. Един французин е добър колкото един англичанин; един англичанин е добър колкото един немец. Разбирате ли какво искам да кажа?
Аз кимнах.
— Хайде да вземем войната — хер Новак отмести стола си назад. — Един ден бях в някаква гора. Съвсем сам, нали разбираш. Просто си вървях през гората сам, както бих могъл да вървя по улицата… И изведнъж пред мене застана един французин. Сякаш беше изникнал изпод земята. Не беше на по-голямо разстояние, отколкото си ти сега. — Хер Новак скочи на крака. Грабна от масата ножа за хляб, зае отбранителна поза и го насочи пред себе си като щик. Гледаше ме свирепо изпод бухналите си вежди, преживявайки отново сцената. — Стоим така. Гледаме се. Онзи французин беше блед като платно. И изведнъж извика „Не ме убивай!“ Ей така. — Хер Новак сплете умолително ръце. Ножът за хляб му пречеше и той го остави на масата. — „Не ме убивай! Имам пет деца!“ (То се знае, той говореше на френски, но аз го разбрах. В онези дни знаех отлично френски; сега обаче съм го позабравил.) И така гледам го аз, гледа ме и той. След малко му казвам „Ami“ (Това означава приятел.) И после си стискаме ръцете.