Хер Новак взе ръката ми и я стисна прочувствено. — След това започваме да се отдалечаваме един от друг — заднишком. Не исках да ме застреля в гърба. — Като продължаваше да гледа свирепо пред себе си, хер Новак започна предпазливо да отстъпва назад, стъпка по стъпка, докато се блъсна силно в бюфета. От него падна фотография в рамка. Стъклото се разби.
— Татенце! Татенце! — извика възторжено Грете. — Погледни какво направи!
— Може би това ще те научи да престанеш да се правиш на глупак, дърт клоун такъв! — сърдито възкликна фрау Новак. Грете започна да се смее високо и превзето. Ото я шляпна през лицето и тя нададе своя театрален писък. Междувременно хер Новак беше възвърнал доброто настроение на жена си с целувка и пощипване по бузата.
— Я се махай, дебелак такъв! — протестираше тя, засмяна и свенливо доволна, че присъствувах. — Пусни ме, вониш на бира!
По това време давах много уроци. През по-голямата част от деня бях навън. Учениците ми живееха пръснати из модерните предградия в западната част на града. Това бяха богати, добре запазени жени на възрастта на фрау Новак, но изглеждаха с десет години по-млади от нея. Те се развличаха с малко разговор на английски през скучните следобеди, докато съпрузите им бяха на работа. Седяхме на копринени възглавници пред запалени камини и обсъждахме „Контрапункт“3 и „Любовникът на лейди Чатърлей“4. Прислужник ни донасяше чай и препечени филийки с масло. Понякога, когато литературата им омръзнеше, аз ги забавлявах, като им описвах семейство Новакови. Но внимавах да не им кажа, че живея в такъв беден квартал. Подобно признание можеше да навреди на работата ми. Госпожите ми плащаха по три марки на час — малко неохотно, след като бяха направили всичко възможно да свалят на две марки и половина. Повечето от тях се опитваха, съзнателно или неволно, да ме надхитрят, като ме караха да стоя по-дълго от определеното време, та винаги трябваше да си поглеждам часовника.
Малко хора искаха да вземат уроци сутрин. И затова често се случваше да ставам по-късно от всички. Фрау Новак излизаше да чисти по къщите, хер Новак отиваше в бюрото за носачи на мебели, Лотар, който беше безработен, помагаше на един приятел да разнася вестници, Грете отиваше на училище. Обикновено само Ото ми правеше компания, с изключение на сутрините, когато, с безконечните си натяквания, майка му успяваше насила да го изпрати в бюрото за безработни, за да му подпечатат картата.
След като закусехме с чаша кафе и филия, намазана с лой, Ото събличаше пижамата си и играеше гимнастика, боксираше се с въображаем противник или правеше стойки на главата си. Показваше мускулите си, за да му се възхищавам. Седнал на леглото ми, той разказваше истории: — Казах ли ти, Кристоф, как видях Ръката?
— Не, не си спомням.
— Тогава слушай… Веднъж, когато бях много малък, лежах в леглото си през нощта. Беше много тъмно и много късно. И изведнъж се събудих и видях една страхотно голяма черна ръка да се протяга над мене. Бях толкова уплашен, че не можах дори да извикам. Само се свих на кълбо в леглото и я загледах втренчено. После, след 2–3 минути, тя изчезна и аз изпищях с всички сили. Дотича майка ми и й казах: „Видях Ръката.“ Тя обаче само се засмя. Не можеше да повярва.
Невинното му кръгло лице с двете трапчинки на бузите беше станало много сериозно. Гледаше ме втренчено с абсурдно малките си блестящи очи, концентрирайки всичките си способности на разказвач:
— А после, Кристоф, няколко години по-късно бях чирак при един тапицер. И така веднъж посред бял ден аз си седях и си работех. Изведнъж в стаята като че ли стана съвсем тъмно. Вдигнах очи и гледам Ръката, толкова близо до мене, колкото си ти сега, и се спуска отгоре ми. Почувствувах как ръцете и краката ми се вледеняват и нито можех да дишам, нито да извикам. Майсторът забеляза колко съм блед и рече: „Ей, Ото, какво ти е? Да не си болен?“ И докато ми говореше, Ръката бавно се отдалечи от мене, като ставаше все по-малка и по-малка, докато се превърна в една черна точица. Когато отново вдигнах поглед, стаята беше съвсем светла, както винаги, и там, където бях видял черната точица, имаше голяма муха, която пълзеше по тавана. Аз обаче се чувствувах толкова зле през целия ден, че майсторът трябваше да ме изпрати в къщи. Ото беше съвсем пребледнял по време на този разказ и за момент на лицето му се изписа истински ужас, изглеждаше трагичен, а в малките му очички блестяха сълзи: