— Един ден отново ще видя Ръката, И тогава ще умра.
— Глупости — засмях се аз. — Ние ще те защитим.
Той поклати тъжно глава:
— Да се надяваме, че ще успеете, Кристоф. Но се страхувам, че няма да стане. Ръката ще ме пипне накрая.
— Колко време остана на работа при тапицера? — попитах аз.
— О, не беше за дълго. Само няколко седмици. Майсторът се държеше толкова грубо с мене. Винаги ми даваше да върша най-тежката работа, а тогава бях съвсем малко момченце. Един ден закъснях с пет минути. Той вдигна страхотна кавга и ме нарече verflu-chter Hund5. Не можах да понеса това. Ото се наведе напред, лицето му се изкриви в студена, маймунска, злобна усмивка. — „Nee, nee! Bei mir nicht“6. Малките му очички се впериха за миг в мен с необикновено силна, маймунска омраза, сгърченото му лице стана поразяващо грозно. После се успокои. Аз престанах да бъда тапицерът за него. Засмя се весело и невинно, като разкри всичките си зъби, и отметна назад косите си. После каза: — Престорих се, че искам да го ударя. Здравата го уплаших! — Той изобрази уплашените жестове на възрастен мъж, който избягва удар, и се изсмя.
— И след това трябваше да напуснеш, така ли?
Ото кимна. Лицето му бавно се промени и отново придоби печален израз.
— А какво казаха майка ти и баща ти?
— О, те винаги са били против мене. Още от малък. Ако имаше две корички хляб, майка ми винаги даваше по-голямата на Лотар. А когато се оплачех, ми казваха: „Иди да работиш. Ти си достатъчно голям. Сам си изкарвай прехраната. Защо трябва ние да те издържаме?“ — Очите се навлажниха от най-искрено самосъжаление: — Тук никой не ме разбира. Никой не се отнася добре с мене. Всичките ме мразят. Искат да умра.
— Как можеш да говориш такива глупости, Ото! Майка ти положително не те мрази.
— Горката ми майка! — съгласи се Ото. Той веднага смени тона си, сякаш изобщо не съзнаваше какво бе казал преди малко: — Това е ужасно. Не мога да понасям мисълта, че работи толкова много всеки ден. Знаеш ли, Кристоф, тя е много, много болна. Нощем често кашля с часове. А понякога храчи кръв. Лежа буден и си мисля дали ще умре.
Аз кимнах. Пряко желанието си, започнах да се усмихвам. Не че не вярвах на това, което ми беше казал за фрау Новак. Но самият той, седнал там на леглото, изглеждаше така жизнен, голото му кафяво тяло беше така загладено от здраве, че неговите приказки за смърт ми се струваха съвсем нелепи. Сякаш клоун с изрисувано лице описваше погребение. Ото сигурно разбра това, защото ми се ухили в отговор, като не изглеждаше ни най-малко шокиран от явното ми безсърдечие. Опъна крака, наведе се напред без усилие и хвана стъпалата си с ръце.
— Можеш ли да направиш така, Кристофър?
Изведнъж му хрумна нещо приятно:
— Кристоф, ако ти покажа нещо, ще се закълнеш ли, че няма да кажеш на никого?
— Добре.
Той се изправи и затършува под леглото си. Една от дъските на пода до прозореца беше разклатена. Повдигна я и измъкна тенекиена кутия, в която някога е имало бисквити. Кутията беше пълна с писма и снимки. Ото ги разпръсна по кревата.
— Ако майка ми ги намери, ще ги изгори. Погледни, Кристоф, харесваш ли я? Казва се Хилде. Запознахме се на мястото, където ходя на танци… А тази е Мари. Нали има красиви очи? Луда е по мене. Всички останали момчета ревнуват. Но тя не е моят тип. — Ото сериозно поклати глава: — Знаеш ли, странно е, но веднага щом разбера, че едно момиче си пада по мене, загубвам интерес към него. Исках да скъсам с нея, но тя дойде тук и направи ужасен скандал пред майка ми. Така че трябва да се срещаме отвреме-навреме, за да кротува… А това е Труде — кажи ми честно, Кристоф, можеш ли да повярваш, че е на двадесет и седем години? Това е факт! Има прекрасна фигура, нали? Живее в Уест Енд в собствен апартамент. Развеждала се е два пъти. Мога да ходя там когато пожелая. Ето снимка, правена от брат й. Искаше да ни снима, когато сме двамата заедно, но аз не му позволих. Страх ме беше да не търгува с тях след това — човек може да бъде арестуван за такова нещо… Ото се ухили самодоволно и ми подаде пакет писма: — Ето, прочети тези, много са смешни. А това е от един датчанин. Има най-голямата кола, която някога съм виждал. Бях с него през пролетта. Понякога ми пише. Баща ми подуши и сега дебне да види дали има пари в пликовете, дъртак такъв! Но аз съм два пъти по-хитър от него! Казал съм на всичките си познати да адресират писмата си до хлебарницата на ъгъла. Синът на хлебаря ми е приятел…