— Петер пише ли ти? — попитах аз. Ото ме изгледа много сериозно:
— Кристоф?
— Да?
— Ще ми направиш ли една услуга?
— Каква? — попитах предпазливо. Ото винаги избираше най-неочаквания момент, за да поиска малък заем.
— Моля те… каза той с лек укор в гласа, — моля те никога повече да не ми споменаваш името на Петер.
— О, добре — обещах аз, съвсем слисан, — щом така предпочиташ.
… — Виж какво, Кристоф… Петер много ме оскърби. Смятах, че ми е приятел. А после той изведнъж ме изостави — съвсем сам…
Долу, в мрачната яма на вътрешния двор, където в това лепкаво есенно време мъглата никога не се вдигаше, уличните певци и музиканти се появяваха един след друг в едно почти непрекъснато представление. Идваха групички от момчета с мандолини, старец с акордеон и един баща, който пееше с дъщеричките си. Ясно се виждаше, че любимата им мелодия беше Aus der Jugendzeit7. Често я слушах десетина пъти за една сутрин. Бащата на момиченцата беше парализиран и можеше да издава само ужасни гърлени звуци като магаре. Дъщеричките обаче пееха с енергията на дяволи: „Sie kommt, sie kommt nieht mehr!“8 пищяха те в унисон, като демони на песента, които се радват на гибелта на човечеството. Отвреме-навреме от прозорците им подхвърляха по някой грош, увит в парченце вестник. Той се удряше о тротоара и рикошираше като патрон, но момиченцата никога не трепваха.
Медицинската сестра, която понякога посещаваше фрау Новак, клатеше глава пред приспособленията за спане и отново си отиваше. Инспекторът по жилищните въпроси — блед младеж с разкопчана яка (очевидно я носеше така по принцип), също идваше и си водеше обстойно бележки. Тази мансарда, казваше той на фрау Новак, е абсолютно нехигиенична и в нея не може да се живее. Казваше това с лек укор в гласа, сякаш самите ние бяхме донякъде виновни. Фрау Новак ужасно се възмущаваше от тези посещения. Тя си мислеше, че това са опити да я шпионират. Преследваше я страхът, че медицинската сестра или инспекторът ще я посетят точно когато апартаментът не е достатъчно чист и подреден. Подозренията й бяха толкова сериозни, че дори лъжеше — криеше, че пробитото място на покрива е значително, — само и само да ги отпъди колкото може по-скоро.
Друг редовен посетител беше евреинът — шивач и търговец на готово облекло, който продаваше всякакви дрехи на изплащане. Беше дребничък, любезен и много убедителен. По цял ден обикаляше жилищата из квартала, събираше петдесет пфенига тук, марка там, като кокошка, която изравя несигурната си прехрана от тази очевидно бедна почва. Никога не настояваше много за пари. Предпочиташе да убеди длъжниците си да вземат още от стоката му и да започне нова серия изплащания. Преди две години фрау Новак беше купила костюм и балтон на Ото за триста марки. Костюмът и балтонът отдавна се бяха износили, но парите съвсем не бяха изплатени. Наскоро след моето пристигане фрау Новак поръча дрехи за Грете на стойност седемдесет и пет марки. Шивачът не направи абсолютно никакви възражения.
Целият квартал му дължеше пари. И въпреки това всички го обичаха. Радваше се на положението на популярна личност, която всеки ругае без злоба.
— Може би Лотар е прав — казваше понякога фрау Новак. — Когато дойде Хитлер, ще покажа на тези евреи това-онова. Няма да бъдат толкова нагли тогава.
Но когато й намекнах, че ако Хитлер постигнеше своето, той щеше да премахне шивача изобщо, фрау Новак моментално променяше тона си:
— О, не бих искала да се случи такова нещо. В края на краищата той шие много хубави дрехи. Освен това един евреин винаги ще те изчака за парите, ако си затруднен. Не можеш хвана някой християнин да ти дава на вересия, както прави той… Попитайте хората наоколо, хер Кристоф. Те никога няма да изгонят евреите.
Ото прекарваше деня в унило безделие — излежаваше се из апартамента или бъбреше с приятелите си долу, на входа на вътрешния двор. Но привечер започваше да се съживява. Когато се връщах от работа, обикновено го намирах вече да сваля пуловера и късия голф и да облича най-хубавия си костюм, с подплънки като пагони на раменете, с малка опъната двуреда жилетка и клош панталони. Имаше доста голяма колекция от вратовръзки и му трябваше най-малко половин час, за да си избере една от тях и да й направи подходящ възел. Заставаше, самодоволно усмихнат, пред напуканото триъгълно огледало в кухнята, със самонадеян израз на пълното си розово лице, като пречеше на фрау Новак и не обръщаше внимание на протестите й. Веднага щом се навечеряше, той отиваше на танци.