Обикновено и аз излизах вечер. Колкото и да бях уморен, не можех да заспя веднага след ядене, а Грете и родителите й често си лягаха преди девет часа. Ходех на кино или седях в някое кафене, четях вестниците и се прозявах. Нямаше какво друго да правя.
В дъното на нашата улица имаше lokal, наречен „Казино Александер“. Ото ми го показа една вечер, когато се случи да излизаме заедно от къщи. Слизаш четири стъпала поднивото на улицата, отваряш вратата, повдигаш встрани тежката кожена завеса, която спира течението, и се озоваваш в една дълга, ниска, опушена стая. Осветяваше се от червени китайски фенери и беше украсена с прашни хартиени гирлянди. Плетените маси и големите износени канапета покрай стените приличаха на седалки в третокласен английски вагон. В дъното имаше ниши с дървени решетки, украсени с изкуствени черешови цветчета на клонки от тел. Цялото помещение беше пропито с миризма на бира.
Бях ходил там и по-рано, преди година, по времето, когато Фриц Вендел ме водеше на вечерни екскурзии в събота из „вертепите“ на града. Изглеждаше точно такова, каквото го бяхме оставили: но не ми се виждаше вече толкова мрачно и така живописно. И повече не си го представях като символ на една потресаваща истина за смисъла на съществуването, защото този път бях абсолютно трезвен. Същият съдържател, бивш боксьор, подпираше огромното си шкембе на бара, същият унил сервитьор се дотътри със замърсеното си бяло сако и двете момичета (вероятно все същите) танцуваха под воплите на високоговорителя. Група младежи, облечени в дебели пуловери и кожени якета, играеха на „Овча глава“, а зяпачите се бяха надвесили над тях да гледат картите. До печката седеше едно момче с много татуировки по ръцете, потънало в евтин криминален роман. Ризата му беше с разкопчана яка и с навити до под мишниците ръкави. Носеше къси панталони и къси чорапи, сякаш се готвеше да участвува в крос. Отсреща, в една отдалечена ниша, седяха мъж и момче. Момчето имаше кръгло детско личице и сънени, зачервени клепачи, подути сякаш от недоспиване. То разказваше нещо на възрастния мъж с бръсната глава и порядъчен вид, който го слушаше доста неохотно, и пушеше къса пура. Момчето разказваше историята си внимателно и много търпеливо. Отвреме-навреме, за да наблегне на някой момент, то слагаше ръка на коляното на възрастния мъж и го поглеждаше право в лицето, наблюдаваше проницателно и напрегнато всяко негово движение, както доктор наблюдава нервно болен.
По-късно опознах това момче доста добре. Казваше се Пайпс. Беше голям пътешественик. Избягал от дома си на четиринадесет години, защото баща му, дървар от Тюрингия, често го биел. Пайпс тръгнал пеша за Хамбург. В Хамбург се скрил на един кораб за Антверп, от Антверп се върнал пеша в Германия и тръгнал надолу по Рейн. Бил в Австрия, а също и в Чехословакия, Знаеше цял куп песни, истории, вицове. Той беше необикновено весел и безгрижен по характер. Делеше всичко, което имаше, с приятелите си и никога не се тревожеше за това какво ще яде на следващия ден. Беше изкусен джебчия и работеше в един салон за забавления на „Фридрихщрасе“, недалеч от „Пасажа“, който беше пълен с полицейски агенти и ставаше все по-опасен напоследък. В този салон имаше круши за бокс, панорами в кутии и силомери. Повечето от момчетата от „Казино Александер“ прекарваха следобедите си там, докато техните момичета обикаляха „Фридрихщрасе“ и „Линден“ за евентуални клиенти.
Пайпс живееше заедно с двамата си приятели, Герхард и Курт, в едно мазе на брега на канала, близо до гарата на въздушната железница. Мазето принадлежеше на лелята на Герхард — възрастна проститутка от „Фридрихщрасе“, чиито ръце и крака бяха татуирани със змии, птици и цветя. Герхард имаше стройна фигура и разсеяна, глуповата, тъжна усмивка. Той не беше джебчия, но крадеше от големите универсални магазини. Досега не бяха го хващали, вероятно поради безразсъдната наглост на неговите кражби. Глупаво ухилен, той тъпчеше разни предмети в джобовете си направо под носа на продавачките. Всичко откраднато даваше на леля си, която го ругаеше за мързела му и непрекъснато го оставяше без пари. Един ден, когато бяхме заедно, той извади от джоба си ярко оцветен кожен дамски колан:
— Погледни, Кристоф, нали е много красив?
— Откъде го взе?
— От магазина на Ландауерови — призна си той.
— Защо… защо се усмихваш?
— Виж какво, те са мои приятели. Това е смешното. Изведнъж на лицето на Герхард се изписа истински ужас: