— Няма да им кажеш, нали?
— Добре, няма — обещах аз.
Курт посещаваше „Казино Александер“ по-рядко от другите. Него можех да разбера по-добре, отколкото Пайпс или Герхард, защото той беше съзнателно нещастен. Имаше една безразсъдна, пагубна черта на характера си, една способност да избухва внезапно и яростно срещу безнадеждността на собствения си живот. Немците наричат това Wut9. Имаше навика да си седи в своя ъгъл мълчаливо, да пие бързо, надменен и мрачен, барабанейки с юмруци по масата. После ненадейно скачаше на крака, извикваше „Ach, Scheisse!“10 и с широка крачка излизаше навън. Когато беше в такова настроение, той нарочно започваше да се кара с другите момчета и се биеше с по трима-четирима наведнъж, докато го изхвърлеха на улицата, полузашеметен и целият в кръв. В такива случаи даже Пайпс и Герхард се съюзяваха срещу него, сякаш беше някаква обществена опасност. Удряха го толкова силно, колкото и другите, и след това го завличаха в къщи, без да хранят лоши чувства за ударите, които често успяваше да им нанесе. Поведението му, изглежда, никак не ги изненадваше. На другия ден всички бяха отново добри приятели.
Когато се прибирах вечер в къщи, хер и фрау Новак вече спяха от два-три часа. Ото обикновено се връщаше още по-късно. И все пак хер Новак, който негодуваше срещу всичко друго в поведението на сина си, сякаш нямаше нищо против да става и да му отваря вратата, колкото и да беше късно. По някаква странна причина нищо не можеше да склони Новакови да дадат на някой от двама ни секретен ключ. Те не можеха да спят, ако вратата не беше добре залостена и заключена.
В тези жилища една тоалетна обслужваше четири апартамента. Нашата беше на долния етаж. Ако пожелаех да се облекча, преди да си легна, трябваше да направя второ пътешествие в тъмното през всекидневната до кухнята, като заобикалях масата, избягвах столовете, внимавах да не се блъсна в предната част на леглото на Новакови, да не разклатя леглото, в което спяха Лотар и Грете. Колкото и да се стараех, фрау Новак се събуждаше — тя, изглежда, можеше да ме вижда в тъмното — и ме караше да се чувствувам неловко с любезните си напътствия: „Не, хер Кристоф — не там, ако обичате. В кофата отляво, до печката.“
Лежах в тъмнината в моето мъничко кътче сред огромния човешки мравуняк на сградата и чувах с тайнствена точност всеки звук, който идваше откъм вътрешния двор долу. Формата на двора трябва да е действувала като грамофонна фуния. Някой слизаше по стълбите: вероятно нашият съсед, хер Мюлер, който работи нощна смяна на жп линията. Чувах как стъпките му заглъхваха, стъпало след стъпало; после прекосиха двора, отчетливи и лепнещи по мокрия камък. Напрягайки уши, чувах или си въобразявах, че чувам, стърженето на ключа в бравата на голямата входна врата. След малко тя се затваряше с тих, неясен звук. Сега пък в съседната стая фрау Новак имаше пристъп на кашлица. В последвалата тишина леглото на Лотар изскърца, той се обърна на другата страна, мърморейки нещо неясно и заплашително насън. Някъде от другата страна на двора започна да пищи бебе, хлопна прозорец, дълбоко, в най-отдалечените кътчета на сградата нещо много тежко удряше глухо по стената. Усещането беше необикновено, мистериозно, странно, сякаш спях сам на открито в джунглата.
Неделята беше дълъг ден у Новакови. Нямаше къде да се отиде в това проклето време. Всички си седяхме в къщи. Грете и хер Новак наблюдаваха капана за врабчетата, който хер Новак бе направил и окачил на прозореца. С часове седяха там, втренчени в него. Грете държеше връвчицата, която затваряше капана. Отвреме-навреме се кикотеха и поглеждаха към мене. Аз седях от другата страна на масата и се мръщех над лист хартия, на който бях написал: „Но, Едуард, не разбираш ли?“ Правех опити да напредна с романа си. В него се разказваше за едно семейство, което имаше голяма къща в провинцията, живееше от ренти и беше много нещастно. Прекарваха времето си, като си разясняваха един на друг защо не могат да се радват на живота. Някои от причините — макар че аз самият го казвам — бяха много находчиво измислени. За съжаление все по-малко и по-малко се интересувах от моето нещастно семейство: атмосферата в къщата на Новакови не ме изпълваше с вдъхновение. Вратата към вътрешната стая беше отворена — там Ото се забавляваше, като поставяше разни украшения върху диска на един стар грамофон, без резонатор и мембрана, за да види за колко време ще изхвръкнат и ще се разбият. Лотар пилеше ключове и поправяше катинарите на съседите. Бледото му мрачно лице, наведено над работата, излъчваше решителна съсредоточеност. Фрау Новак, която готвеше, започна да държи проповед за Добрия и Недостойния брат: