Същата вечер бе проведено обширно разискване в задната стая — разискване, на което се решаваше по-нататъшната съдба на всички от семейство Тъгс. Затвориха магазина като никога много рано и немалко ритници сполетяха заключената врата, причинени от клиенти, молещи на четвърт захар, половин хляб или пипер за едно пени, които бяха оставени за последния момент и на които не бе съдено да бъдат закупени от мистър Тъгс.
— Разбира се, ще трябва да се откажем от търговията — каза мис Тъгс.
— Естествено! — каза мисис Тъгс.
— Саймън ще стане адвокат — реши мистър Джоузеф Тъгс.
— И за в бъдеще ще се наричам Симон — каза синът.
— А аз — Шарлота — добави мис Тъгс.
— А нас ще наричате мама и папа — заяви мисис Тъгс.
— А папа ще трябва да се отучи от всичките си просташки привички — допълни мис Тъгс.
— За това нямайте грижа — обади се мистър Джоузеф Тъгс, който в този момент поднасяше към устата си парче маринована сьомга, набучено на джобното му ножче.
— Още утре заминаваме на курорт! — каза мистър Саймън Тъгс.
Всички се съгласиха, че това е нещо неотменно в живота на благородническото съсловие. След което възникна въпросът къде да отидат.
— Грейвсенд? — предложи плахо мистър Джоузеф Тъгс. Предложението му беше отхвърлено единодушно. Грейвсенд не беше за изискани личности.
— Маргейт? — вметна мисис Тъгс. Още по-лошо — там ходят само търговци.
— Брайтън? — Мистър Симон Тъгс го отрече по начин, нетърпящ възражения. В последните три седмици там няма файтон, който да не се е обърнал, и при всички нещастни случаи има по две жертви и шестима ранени, а вестниците неизменно твърдят, че за това кочияшите нямали никаква вина.
— Рамсгейт! — извика сред кратък размисъл мистър Симон. Разбира се, как не се сетиха по-рано! Именно в Рамсгейт отиват изисканите хора.
Два месеца след този разговор параходът от Лондон за Рамсгейт се носеше весело по Темза. Флагът се вееше, оркестърът свиреше, пътниците разговаряха — всичко беше слънчево и приятно. И нищо чудно — с него пътуваше семейство Тъгс.
— Бива си го, а? — каза мистър Джоузеф Тъгс, облечен в бутилковозелено палто с кадифена яка в същия цвят и синя шапка за път със златиста панделка.
— Възхитително — отвърна мистър Симон Тъгс, който вече следваше право. — Възхитително!
— Прекрасно утро, сър! — каза един джентълмен, на вид военен, с тъмносин сюртук и бели панталони, изпънати с ластици под подметките на ботушите му.
Мистър Симон Тъгс реши, че той трябва да откликне на забележката.
— Божествено! — отвърна той.
— Вие сте възторжен почитател на природните красоти, така ли, сър? — запита военният.
— Да, сър — отговори мистър Симон Тъгс.
— Много ли пътувате, сър? — запита отново той.
— Не особено — каза мистър Симон Тъгс.
— Но, разбира се, сте ходили на континента? — попита военният.
— Не съвсем — отговори мистър Симон Тъгс многозначително, сякаш искаше да каже, че е стигнал до средата на пътя и се е върнал обратно.
— Навярно възнамерявате да изпратите сина си на обиколката из континента за разширяване на умствения кръгозор — обърна се непознатият към мистър Джоузеф Тъгс.
И понеже на мистър Джоузеф Тъгс не му стана много ясно какво точно означава тази обиколка и как се провежда, отговори само с едно „разбира се“. В момента, в който той изрече това, една млада дама с наметка от червеникавокафява коприна и обувки в същия цвят скочи от стола си до кърмата на парахода и пъргаво се приближи. Имаше дълги тъмни къдрици и огромни черни очи, а роклята й беше достатъчно къса, за да се виждат прелестните й глезени.
— Уолтър, скъпи — каза младата дама на военния мъж.
— Да, скъпа Белинда? — обърна се той към чернооката дама.
— Защо ме остави сама толкова дълго? Младите мъже ме оглеждат толкова нахално, че аз съм ужасно притеснена.
— Какво! Кой те оглежда? — извика военният толкова силно, че мистър Симон Тъгс веднага свали погледа си от лицето на младата дама. — Кои млади мъже? Къде? — И военният сви юмрук и изгледа заплашително пушачите на пури наоколо.
— Успокой се, Уолтър, умолявам те — каза младата дама.
Няма да се успокоя — отвърна джентълменът.
— Успокойте се, сър — намеси се мистър Симон Тъгс. — Те не заслужават вниманието ви.
— Да, да, наистина не заслужават — увещаваше го младата дама.
— Добре, ще се успокоя — каза военният. — Вие казвате истината, сър. Благодаря ви за навременната намеса, която може би ми попречи да извърша убийство.