— Хубав лек файтон и бързоного конче, сър! — извика втори. — Четиринайсет мили в час и наоколо нищо се не види от голямата скорост!
— Един голям файтон за багажа ви, сър! — крещеше четвърти. — Страшен файтон, сър — голяма работа!
— Файтон специално за вас, сър! — припираше друг, който се възкачи на своята колесница и принуди старата сива кранта да се впусне в някакъв патрав галоп. — Погледнете само, сър — кротък е като агне, а развива скорост на парна машина!
Като устоя на изкушението да използува услугите дори и на това безценно четириного, мистър Джоузеф Тъгс кимна на собственика на едно превозно средство в мръсно-зеленикав цвят, тапицирано с басма на райета, и след като семейството с багажа се намести вътре, впрегнатото животно се въртя в кръг около четвърт час, преди да склони да се отправи в търсене на квартири.
— Колко стаи имате? — извика от файтона мисис Тъгс към жената, която отвори вратата на първата къща с обява, гласяща, че се дават апартаменти под наем.
— Колко ще желаете, мадам? — беше, разбира се, отговорът.
— Три.
— Ще заповядате ли, мадам?
Мисис Тъгс слезе. Останалите бяха доволни. Прекрасен изглед към морето от предните прозорци — очарователно! Кратка пауза. Мисис Тъгс се появи отново — една стая само и един дюшек.
— Защо, по дяволите, не ни го каза още в началото? — запита доста раздразнено мистър Джоузеф Тъгс.
— Не знам — отвърна мисис Тъгс.
— Мошеници! — възкликна нервно Симон. Отново обява — отново спиране. Същият въпрос, същият отговор, същият резултат.
— Какво им става на всички? — запита мистър Джоузеф Тъгс, изцяло вбесен.
— Не зная — отвърна спокойната мисис Тъгс.
— Тука е винаги тъй, сър — каза кочияшът, с което се опита да даде изчерпателно обяснение на положението, и те пак се понесоха, за да разпитват отново и отново да остават разочаровани.
Вече се смрачаваше, когато файтонът, чиято скорост никак не съответствуваше на името му (Игра на думи — на английски „fly“ означава едновременно „файтон“ и „летя“), след като обиколи четири-пет стръмни хълма, спря пред вратата на една прашна къща с еркерен прозорец, през който човек можеше да съзре едно ъгълче от морето при условие, че с цяло тяло се покаже навън и не го е страх, че може да падне. Мисис Тъгс слезе. Една приземна гостна и три килийки с легла на втория етаж. Къща-близнак. Хазаите живееха в другата половина. Петима малчугани пиеха чай с мляко в дневната, а шестият, когото бяха изгонили за непослушно държане, пищеше и се търкаляше в коридора.
— Колко е наемът? — запита мисис Тъгс.
Хазайката, която размисляше дали да не увеличи цената с една гвинея, се закашля и се престори, че не е чула въпроса.
— Колко е наемът? — запита по-силно мисис Тъгс.
— Пет гвинеи на седмица с услугите, мадам — отвърна хазайката. (Под услуги се разбираше, че на наемателите се разрешава да дърпат звънеца колкото си искат.)
— Доста скъпо — каза мисис Тъгс.
— Боже мой, съвсем не е скъпо, мадам — отвърна стопанката на къщата и изрази с блага усмивка съжаление към пълното неведение относно маниери и обичаи, което издаваха тези думи. — Много е евтино!
Подобно мнение е необоримо. Мисис Тъгс предплати за една седмица и нае квартирата за един месец. След един час семейството вече пиеше чай в своя нов дом.
— Отлични кариди! — каза мистър Джоузеф Тъгс.
Мистър Симон изгледа баща си намръщено и каза отчетливо:
— Скариди.
— Добре де, скариди — каза мистър Джоузеф Тъгс. — Кариди или скариди — все едно.
Върху лицето на мистър Симон Тъгс беше изписано съжаление и яд, когато отвърна:
— Все едно, татко! А какво ще каже капитан Уотърс, ако чуе подобни простащини?
— А какво ще си помисли очарователната мисис капитан Уотърс — добави Шарлота, — ако види как мама — искам да кажа мама — ги яде цели с главите и опашките!
— Страх ме е да си представя дори! — възкликна мистър Симон и потръпна. „Каква разлика в сравнение с херцогиня Добълтьн!“ — помисли той.
— Мисис капитан Уотърс е изключително красива, нали, Симон? — запита мис Шарлота.
Мистър Симон Тъгс пламна от вълнение и отвърна:
— Красива е като ангел!
— Ей! — извика мистър Джоузеф Тъгс. — Ей, Симон, внимавай, момчето ми. Тя си има мъж! — Той намигна многозначително с едно око,
— Защо? — възкликна Симон и скочи съвсем неочаквано, пламнал от ярост. — Защо трябва да ми напомняте за това, което пречи на моето щастие и убива надеждите ми? Защо трябва да ми напомняте за мъките, които се стовариха върху мен? Не е ли достатъчно, че… че… че… — И ораторът млъкна, дали защото не му достигаха думи или пък въздух — не се разбра.