Речта беше произнесена толкова сериозно и прочувствено, а накрая романтичният Симон дръпна звънеца и пожела да му донесат свещ по такъв начин, че никой не посмя да му възрази. Той се запъти съкрушен към стаята си, а половин час след него тръгнаха да си лягат и останалите в пълна почуда и недоумение.
Ако пристанището представляваше сцена на оживление и суматоха за семейство Тъгс при тяхното пристигане в Рамсгейт, това беше почти нищо в сравнение с плажа на другата сутрин. Денят беше слънчев и ясен, а откъм морето подухваше слаб ветрец. Там бяха същите мъже и жени, същите деца, същите гувернантки, същите телескопи, същите сгъваеми столове. Жените бродираха, плетяха шнурчета за часовници или четяха книги, мъжете бяха разтворили вестници и списания, децата копаеха с дървени лопатки дупки в пясъка и ги пълнеха с вода, гувернантките с невръстните си питомци на ръце тичаха навътре сред вълните, а после бягаха от тях на пясъка и от време на време някоя платноходка или отплуваше, натоварена с шумни и весели пътници, или връщаше други, които бяха доста мълчаливи и омърлушени.
— Божичко! — възкликна мисис Тъгс, когато заедно с мистър Джоузеф Тъгс, мис Шарлота и мистър Симон стъпиха на плажа с осем крака, обути в съответния брой жълти обувки, и се отпуснаха на четири тръстикови стола, които веднага потънаха два фута и половина в пясъка. — Ама че работа!
Мистър Симон, след като се напъна яката, ги измъкна и ги премести по-назад.
— Да ме вземат дяволите, ако онези жени там не се канят да се окъпят — извика мистър Джоузеф Тъгс, безкрайно изненадан.
— За бога, папа! — възкликна мис Шарлота.
— Ей ги, видя ли ги, мойто момиче — каза мистър Джоузеф Тъгс. И наистина, четири млади момичета, всяко едно с хавлия, припнаха нагоре по стъпалата на подвижната кабина (Подвижната кабина — през миналия век къпещите се в морето били откарвани във водата с подвижна кабина, в която били впрегнати коне). Конят влезе в морето и започна да гази из водата, кабината зави, кочияшът седна и след малко гореспоменатите момичета скочиха и плеснаха сред вълните.
— Ей, биваше си го туй! — възкликна мистър Джоузеф Тъгс след неловко мълчание. Мистър Симон се закашля леко.
— А! Там пък някакви мъже се канят да влизат в морето! — извика с ужас мисис Тъгс.
Три кабини, три коня, три нагазвания, три завоя, три плясъка — и тримата мъже зацапаха игриво като делфини из водата.
— Ама и туй си го биваше! — каза пак мистър Джоузеф Тъгс.
Този път се закашля мис Шарлота и отново настъпи мълчание, което беше нарушено по много приятен начин.
— Как сте, мила моя? Цяла сутрин ви търсим. — Мис Шарлота Тъгс чу някакъв глас. Това бе гласът на мисис капитан Уотърс.
— Здравейте! — поздрави най-ласкаво капитан Уолтър Уотърс. След което започна размяна на приветствия и любезности.
— Белинда, скъпа! — възкликна капитанът, като вдигна лорнета си и погледна през него към морето.
— Да, скъпи — отвърна мисис капитан Уотърс.
— Виж, Хари Томсън!
— Къде? — запита Белинда и погледна през лорнета си.
— Къпе се.
— Боже, наистина! Той не ни вижда, нали?
— Не, струва ми се, че не ни вижда — отвърна капитанът. — Боже мой, каква изненада! — Какво?
— Виждам и Мери Голдинг.
— Не думай! Къде? — Тя отново вдигна лорнета.
— Ето там! — каза капитанът и посочи едно от младите момичета, които отбелязахме преди малко. Банският й костюм имаше вид на лъскава мушама с оскъдни размери.
— Да, наистина, тя е! — възкликна мисис капитан Уотърс. — Колко странно, че и двамата са тук!
— Много любопитно — каза капитанът напълно равнодушно.
— Ето, тук това е съвсем естествено — прошепна мистър Симон Тъгс на баща си.
— Виждам — отвърна шепнешком мистър Джоузеф Тъгс, — ама все пак е чудно, нали?
Мистър Симон Тъгс кимна в съгласие.
— Какво мислите да правите днес? — запита капитанът. — Искате ли да обядваме заедно в „Пегуел“?
— С най-голямо удоволствие — побърза да се съгласи мисис Тъгс. Тя никога не беше чувала за „Пегуел“, но след като чу, че става дума за ядене, предложението й хареса.
— С какво ще стигнем дотам? — запита капитанът. — Прекалено горещо е да ходим пеш.
— Да наемем една фиакра — предложи мистър Джоузеф Тъгс.
— Фиакър — прошепна мистър Симон.
— Мисля, че ще се поберем в една — каза мистър Джоузеф Тъгс, без да обръща внимание на забележката. — Ако искате, може и две.
— Много бих искала да пояздя магаре — каза Белинда.