Мис Амилия хвърли осем за сестра си и десет за себе си.
— Хубава фигурка има Амилия — прошепна дебелата дама на един слабичък младеж от другата й страна.
— Прелестна!
— И каква игривост! В това отношение съм като вас. Не мога да не се възхищавам на такава живост и енергичност. Ах! (Въздишка.) Как бих искала горката Джейн да прилича поне малко на скъпата ми Амилия!
Младият джентълмен беше искрено съгласен с нейните чувства. И той, и първият джентълмен останаха много доволни.
— Коя е тази? — обърна се мистър Симон Тъгс към мисис капитан Уотьрс, когато една дребна дама със синя кадифена шапка, украсена с пера, излезе на сцената, придружена от пълен джентълмен с тесни черни панталони.
— Мисис Типин, артистка от лондонските театри — отвърна Белинда, след като погледна концертната програма.
Талантливата Типин, след като прие снизходително ръкоплясканията и виковете „Браво!“, с които публиката посрещна появата й, запя известната каватина „Поговори с мен“, акомпанирана на пианото от мистър Типин; после мистър Типин изпя комична песен, акомпани-ран от мисис Типин — аплодисментите, които последваха изпълненията, прераснаха във възторжени овации след вариациите за китара, изпълнени от мисис Типин под акомпанимент от мистър Типин младши.
Така мина вечерта; така минаваха дните и вечерите на семейство Тъгс и семейство Уотърс в продължение на шест седмици. Сутрин — плаж, по обед — магарета, следобед — пристанището, вечер — увеселителният дом, и навсякъде все същите хора.
Последната вечер от шестата седмица луната светеше ярко над притихналото море, което се плискаше в подножието на високите и стръмни скали точно толкова шумно, колкото да приспи старите риби и да не смущава младите — две млади фигури се забелязваха (или щяха да се забележат, ако някой специално се огледаше за тях) седнали на една от дървените пейки, разположени близо до ръба на западната скала. Луната, която изгря, когато двамата дойдоха на това място, вече от два часа плуваше по небето, а те седяха все така неподвижно. Навалицата от хора, които се разхождаха, проредя и се разпръсна, постепенно заглъхнаха мелодиите на странствуващите музиканти, една по една светнаха лампите на къщите в далечината, един след друг преминаха войниците от пограничната охрана на път за своите постове, а двете фигури не помръдваха от местата си. Те почти изцяло бяха скрити в сянката, но луната ярко осветяваше една червеникавокафява обувка и една лъскава вратовръзка. На пейката седяха мистър Симон Тъгс и мисис капитан Уотърс. Те не разговаряха, а мълчаливо гледаха към морето.
— Уолтър се връща утре — каза мисис капитан Уотърс, като наруши мълчанието с печалната вест.
Въздишката на мистър Симон Тъгс беше като порив на вятър в храсталак от цариградско грозде.
— Уви! Така е — каза той.
— О, Симон — продължи Белинда, — невинните радости, безоблачното щастие на една седмица платонична любов са прекалено много за мен!
Симон искаше да каже, че за него са прекалено малко, но се отказа и промърмори нещо неразбрано.
— А като си помисля, че дори и този щастлив лъч, макар и съвсем невинен — възкликна Белинда, — ще изчезне завинаги!
— О! Не казвайте „завинаги“, Белинда — извика чувствителният Симон и две едри сълзи се търколиха по бледото му лице — и се търкаляха доста време, защото дължината му не беше малка. — Не казвайте „завинаги“!
— Трябва — пророни Белинда.
— Защо? — настояваше Симон. — О, защо? Платоничната ни връзка е толкова безобидна, че съпругът ви също не би се противил.
— Съпругът ми! — възкликна Белинда. — Вие не го познавате. Ревнив и отмъстителен — в отмъщението си е безпощаден, а в ревността си е луд! Съгласен ли сте да бъдете убит пред очите ми?
С приглушен от ужас глас мистър Симон Тъгс изрази възраженията си относно идеята да бъде убиван пред очите на когото и да било.
— Тогава ме оставете—каза мисис капитан Уотърс. — Нека тази вечер се разделим завинаги. Късно е — време е да се връщаме.
Мистър Симон Тъгс й предложи печално ръката си и я придружи до квартирата. На вратата се спря, усетил платонично притискане на ръката си.
— Приятна вечер — каза той, като се колебаеше.
— Приятна вечер — изхълца тя.
Мистър Симон Тъгс се спря отново.
— Ще заповядате ли вътре, сър? — запита прислужницата.
Мистър Тъгс се поколеба. О, това негово колебание! Накрая обаче влезе.
— Добър вечер — поздрави отново той, когато двамата влязоха в гостната.
— Добър вечер — отвърна Белинда. — И ако някога в моя живот… Шшт! — Тя млъкна и впери поглед в тебеширенобялото лице на мистър Симон Тъгс. На външната врата се почука два пъти.