— И аз така мисля — промърмори капитан Дейвънпорт. — Адамс нямал кого да убива.
— Да, сам бог отвърнал лице от тях — заключи МакКой.
Сутринта духаше съвсем слаб ветрец от изток, и капитан Дейвънпорт не можеше да напредва на юг, затова обърна кораба тъй, че вятърът да бие косо откъм левия борд. Капитанът се страхуваше от това ужасно западно течение, което толкова пътй му бе попречвало да се приюти в някое пристанище. Затишието продължи през целия ден и цялата нощ;
матросите, които вече получаваха намалена дажба сушени банани, роптаеха. Те все повече слабееха и се оплакваха, че от тази строга бананова диета имат болки в стомаха. През целия ден течението отнасяше кораба на запад и не подухваше никакъв вятър, за да може „Пирене“ да се насочи на юг. Към средата на първата вахта забелязаха кокосови палми на юг — качулатите им корени над водата показваха, че под тях има нисък атол.
— Това е остров Таенга — обясни Мак Кой. — Тази нощ ни е нужен вятър, иначе ще пропуснем Макемо.
— Къде се дяна тоя югоизточен пасат? — попита капитанът. — Защо не духа? Какво става?
— Причината са изпаренията от големите лагуни — такива има много в тия води — поясни Мак Кой. — Изпаренията объркват установените въздушни течения. Дори обръщат вятъра в обратна посока и той духа на пориви от югозапад. Това е Опасният архипелаг, капитане.
Капитан Дейвънпорт се обърна към стареца, отвори уста и понечи да изругае, но се въздържа. Присъствието на Мак Кой беше упрек срещу богохулствата, които се въртяха в главата на капитана и бяха готови да изхвръкнат от устата му. През всички тези дни, докато бяха заедно, влиянието на Мак Кой растеше. Капитан Дейвънпорт беше морски властелин, не се боеше от никого, никога не сдържаше езика си, а ето че сега не можеше да изругае в присъствието на този старец с женствени кафяви очи и гълъбов глас. Като осъзна това, капитан Дейвънпорт остана изумен. Този старец беше просто семето на Мак Кой — Мак Кой от „Баунти“, бунтовникът, избягал от бесилото, приготвено за него в Англия, онзи Мак Кой, който беше символ на злото в онези далечни дни на кръвопролития, похот и страшна смърт на остров Питкеърн.
Капитан Дейвънпорт не беше религиозен, но в този миг изпита непреодолимо желание да се наведе в краката на стареца и да му каже… и той не знаеше какво. Това беше по-скоро чувство, което го разтърси, а не свързана мисъл и той смътно съзнаваше колко е недостоен и нищожен пред този човек, чист като дете и нежен като жена.
Разбира се, капитанът не можеше да се унижи по такъв начин пред очите на подчинените си. А пък и гневът, който го подтикваше да ругае, все още бушуваше в него. Изведнъж той удари стената на каютата със стиснат юмрук и извика:
— Слушайте, стари човече, аз няма да се дам. Този архипелаг ме заблуждава и разиграва като някой глупак. Но аз няма да се дам. Ще карам кораба, ще карам, ще карам, ще карам, докато го измъкна от тия води и намеря пристан за него, та ако ще и до Китай да стигна. Дори всички да избягат, аз ще остана на кораба. Ще му дам да разбере на тоя Туамоту. Няма да се оставя. Добър си ми е корабът и аз ще остана на него, докато има дъска, на която да стъпя. Разбрахте ли?
— И аз ще остана с вас, капитане — каза Мак Кой.
През нощта от юг задуха лек променлив вятър. Побеснелият капитан на кораба с огнения товар все наблюдаваше и изчисляваше колко ги е отклонило западното течение и току се потулваше някъде да изругае тихо, та да не го чуе МакКой.
Утрото пак. им разкри палми на юг.
— Това е подветрената страна на Макемо — каза Мак Кой:. — Катиу е само на няколко мили в западна посока. Може да стигнем дотам.
Но течението между двата острова ги отнесе на северозапад и в един часа следобед те видяха палмите на Катиу да изникват над морето и после пак да изчезват в него.
След няколко минути, тъкмо когато капитанът бе открил, че друго течение, откъм североизток, грабна кораба, наблюдателите на мачтите зърнаха палми на северозапад.
— Теза е Рарака — рече Мак Кой. — Не можем да стигнем до него без вятър. Течението ни отнася на югозапад. Но трябва да следим. Няколко мили по-нататък минава едно течение на север, което после завива на северозапад. То ще ни отдалечи от Факарава, а Факарава е място, където „Пирене“ може да хвърли котва.
— Нека ни отдалечава, мам… колкото си ще — кипна капитан Дейвънпорт. — Каквото и да стане, ще намерим къде да хвърлим котва.
Но напрежението на „Пирене“ стигаше връхната си точка. Палубата беше толкова нагорещена, че