— Дано само не изгорят всички платна, преди да сме влезли в лагуната — въздъхна капитанът.
— Ще влезем — успокои го Маккой с огромна смиреност. — Имаме много време. Положително ще влезем. А вмъкнем ли се веднъж, ще обърнем кърмата към вятъра — така хем димът няма да идва
към нас, хем огънят няма да се разпространи към кърмата.
Един огнен език се втурна по бизанмачтата, прехвърли се жадно към най-ниските платна, но не успя да ги достигне и изчезна. Отгоре полетя горящо въже и падна точно на врата на капитан Дейвънпорт. Той подскочи като ужилен и светкавично махна нахалния огън от себе си.
— Какъв курс държим, капитане?
— Северозападзапад.
— Дръжте западсеверозапад. — Капитан Дейвънпорт завъртя щурвала и приведе кораба в дадения курс.
— Западсевер, капитане.
— Да, извйем на север.
— А сега запад.
Навлизайки в лагуната, „Пирене“ бавно, румб, по рунб, описа дъга така, че вятърът сега духаше кърмата; и румб по румб, с такава спокойна увереност, като че имаше хиляди години пред себе си,
навлизаше в лагуната.Д Мак Кой напевно определяше курса. — Още един румб, капитане. — Да, един румб.
Но Капитан Дейвънпорт обърна няколко ръкохватки, после внезапно върна малко щурвала, за да изправи курса. — Дръжте така.
— Държа така — точно.
Макар че сега вятърът духаше в кърмата, капитан Дейвънпорт беше принуден да хвърля коси погледи към компаса и да пуска щурвала ту с едната, ту с другата ръка, за да потърка или предпази изприщените си бузи. Брадата на Мак Кой се пърлеше и свиваше. Миризмата удари капитана в носа и го накара да се обърне и да погледне с неочаквана загриженост. Капитан Дейвънпорт пускаше от време на време някоя от ръкохватките, за да потърка изприщените си ръце о панталоните. Огнена струя грабна всички платна на бизанмачтата и принуди двамата мъже да се наведат и да закрият лица.
— Сега — каза Мак Кой, като хвърли поглед към ниския бряг — четири румба към вятъра, капитане, и после го остави.
Късове и парчета от горящи въжета и платна падаха около тях и върху тях. Катраненият дим от едно тлеещо в краката на капитана въже го накара да се закашля до припадък, но той не изпусна щурвала.
„Пирене“ удари на дъно с вирнат нос, повлече се напред и спря. От удара се посипаха горящи отломки, които паднаха около тях. Корабът пак се придвижи напред и удари втори път. Потроши крехките корали под кила си, плъзна се още малко и удари трети път.
— На борд — изкомандува Мак Кой. — На борд, нали? — добави той меко след малко.
— Корабът не иска да отговори — отвърна капитанът.
— Нищо. Ето че завива. — Мак Кой се взря през борда. — Чист, бял пясък. По-добро не може да се желае. Чудесен пристан.
Когато „Пирене“ възви и вятърът вече не биеше отзад, страшен дим и пламъци връхлетяха кърмата. Капитан Дейвънпорт остави щурвала със свито
от болка сърце. Хвана се за фалината на лодката, която бе досами кърмата, сетне потърси с поглед МакКой — той се бе отдръпнал встрани, за да го Пропусне да мине.
— Първо вие — извика капитанът, сграбчи го за рамото и едва не го изхвърли през борда. Но пламъците и димът бяха вече толкова страшни, че той го последва незабавно — двамата се заспускаха по въжето и слязоха едновременно в лодката. Без да чака заповеди, морякът на носа сряза алината с ножа си. Веслата, готови за действие, се забиха във водата и лодката се стрелна напред.
— Чудесен пристан, капитане — промълви Маккой и хвърли поглед назад.
— Да, чудесен пристан, за който трябва да благодарим на вас.
Трите лодки бързо приближаваха белия бряг от корали, а зад него, в края на палмова горичка, се виждаха няколко сламени къщи и двайсетина възбудени туземци, зяпнали с широко отворени очи садата, която бе намерила бряг.
Лодките заораха в пясъка и хората наскачаха на брега.
— А сега — рече Мак Кой — трябва да се погрижим за връщането си в Питкеърн.