Маккой поклати любезно глава.
— Тук нищо не можете да направите. Няма пясъчен бряг. Няма дори къде да хвърлите котва.
— Глупости! — каза помощникът. — Глупости! — повтори той високо, докато капитанът му правеше знаци да не се държи грубо. — Какви ми ги разправяте? Тогава къде държите корабите си, а? Шхуните или платноходките, или каквото имате там? А? Отговорете де!
Маккой се усмихваше меко, както и говореше. Усмивката му беше милувка, ласка, която обгръщаше уморения помощник, за да му вдъхне мира и покоя на безметежната душа на Маккой.
— Нямаме нито шхуни, нито платноходки — отговори той, — — а канутата си изнасяме горе на скалите.
— Трябва да ми покажете как става това — изръмжа помощникът. — А как ходите до другите острови? Кажете ми де!
— Не ходим. Като губернатор на Питкеърн отивам понякога аз. Когато бях по-млад, пътувах — понякога с търговските шхуни, но най-вече с мисионерския бриг. Но брига го няма вече и разчитаме само на случайно минаващи кораби. Случвало се е в годината да минат до шест. Някой път по цяла година и дори повече не минава никакъв кораб. Вашият е първият от седем месеца насам.
— Да не искате да кажете, че… — започна помощникът.
Но капитан Дейвънпорт се намеси:
— Хайде стига. Губим време. Какво трябва да направим, господин Маккой?
Старецът обърна своите кафяви, кротки като жена очи към брега и капитанът и помощника проследиха погледа му — той се спря върху самата скала на Питкеърн, после върху скупчения на носа екипаж, който нетърпеливо чакаше да се вземе някакво решение. Маккой не бързаше. Обмисляше спокойно и бавно, стъпка по стъпка, с увереността на един разум, който никога не е обезпокояван или измъчван от живота.
— Вятърът сега е слаб — рече той най-после. — Има силно течение в западна посока.
— Тъкмо това ни накара да тръгнем по посока на вятъра — прекъсна го капитанът, за да не го мислят за неопитен в мореплавателското изкуство.
— Да, тъкмо това ви е накарало да тръгнете по посока на вятъра — продължи Маккой. — но днес не можете да плавате срещу това течение А дори да успеете, никъде наоколо няма бряг. Корабът ви ще бъде безвъзвратно загубен.
Той млъкна, а капитанът и помощникът му се спогледаха отчаяно.
— Но аз ще ви кажа какво можете да направите. Тази вечер, около полунощ, вятърът ще се усили — виждате ли онези облачета и онова черното там отвъд оня нос? Оттам ще задуха, от югоизток и то здравата. До Мангарева има триста мили. ползувайте попътния вятър. Там ще намерите баш пристан за кораба си.
Помощникът поклати глава.
— Елате в каютата да хвърлим поглед на картата — каза капитанът.
Маккой се задуши от отровния въздух в затворената каюта. Струйки невидими газове щипеха очите му и ги подлютяваха. Подът под босите му нозе беше още по-горещ, почти непоносимо горещ. Тялото му се обливаше в пот. Той се огледа наоколо почти уплашено. Само по някакво чудо каютата още не беше пламнала. Маккой изпита чувството, че се намира в някаква огромна пещ, в която горещината всеки миг може да се увеличи страхотно и да го изсуши като стръкче трева.
Когато вдигна единия си крак и потри нагорещеното ходило о крачола на панталона си, помощникът избухна в неистов гръмогласен смях.
— Преддверието на ада — каза той. — А самият ад е точно отдолу, под краката ви.
— Жега! — възкликна неволно Маккой и избърса лицето си с носна кърпа.
— Ето къде е Мангарева — рече капитанът, като се наведе над масата и посочи едно черно петънце
сред бялата пустота на картата. — А тук, помежду, има друг остров. Защо да не тръгнем към него? Маккой не гледаше картата.
— Това е остров Кресънт — обади се той. — Островът е безлюден и се подава едва два-три фута над водата. Лагуна има, но няма вход. Не, Мангарева е най-близкото място за вашата цел.
— Нека бъде Мангарева тогава — каза капитан .Дейвънпорт и с това прекъсна помощника си, който сърдито запротестира. — Извикайте екипажа, господин Кониг.
Без възражения матросите се помъкнаха уморено по палубата, като се мъчеха да бързат. Всяко тяхно движение издаваше изнемогата им. И готвачът се измъкна от кухнята, за да чуе какво ще се каже, а до него се подреди и юнгата.
Когато капитан Дейвънпорт обясни какво е положението и съобщи, че възнамерява да се отправят към Мангарева, вдигна се невъобразима врява. Над общия гърлен ропот се разнесоха неразбираеми гневни викове, а тук-там отчетливо се чуваше някоя псувня, дума или израз. За миг над целия този шум се извиси някакъв писклив глас, който закрещя на кокяи: