— Луд! Не ти стигат петнайсет дена в тоя ад, ами сега иска пак да тръгнем в открито море с този, плаващ ад!
Капитанът не можеше да ги усмири, но Маккой като че ги порица и успокои само с благия си вид: ропотът и ругатните замряха и целият екипаж — с изключение на неколцина, които гледаха с тревожни лица капитана — безмълвно отправиха прощален поглед към зелените върхове и навъсения бряг на Питкеърн.
Гласът на Маккой се извиси нежен като пролетен зефир.
— Капитане, струва ми се, някои казаха, че умират от глад.
— Не е лъжа — отвърна капитанът. — През последните два дни съм хапнал само един сухар и парченце сьомга. Делим поравно всичко. Виждате ли, когато открихме пожара, незабавно задраихме, за да задушим огъня. И тогава видяхме колко малко храна има в бюфета. Но беше вече късно. Не смеехме да отворим склада. Гладни ли били? Ами че и аз съм гладен като тях.
Той пак заговори на матросите и пак се разнесоха гърлен ропот и ругатни; в изкривените от гняв лица на моряците имаше нещо животинско. Вторият и третият помощник се бяха присъединили към капитана и стояха до нето в предния край на юта. Лицата им бяха сковани и безизразни; бунтът на екипажа, изглежда, им бе дотегнал до смърт. Капитан Дейвън порт погледна въпросително първия си помощник, а той само безпомощно сви рамене.
— Виждате ли — обърна се капитанът към Маккой, — не можем да принудим матросите да оставят този сигурен остров и да излязат в открито море с горящия кораб. Две седмици вече седят в тоя плаващ ковчег. Преуморени са, прегладнели са, до гуша им е дошло. Ще лавираме към Питкеърн.
Но вятърът беше слаб, дъното на „Пирене“ се нуждаеше от почистване и корабът не можеше да плава срещу силното западно течение. След два часа той бе загубил три мили. Матросите работеха ожесточено, като че ли само със сила можеха да накарат „Пирене“ да върви срещу противодействуващите природни сили. Но лавирайки ту вдясно, ту вляво, корабът неизменно се отклоняваше на запад. Капитанът крачеше неспокойно напредназад, като се спираше от време на време да погледне блуждаещите струйки дим и да проследи от коя част на
палубата идват. Дърводелецът непрекъснато се мъчеше да открие от кои пролуки излиза димът и когато успяваше, ги калафатеше здраво.
— Е, какво мислите? — обърна се най-после капитанът към Маккой, който по детски любопитно наблюдаваше дърводелеца.
Маккой погледна към брега, който вече се губеше в сгъстяващата се мъгла.
— Мисля, че ще е по-добре да се насочим към Мантарева. С този попътен вятър ще стигнем там утре вечер.
— Ами ако огънят избухне? Това може да стане всеки миг.
— Пригответе лодките. Ако корабът пламне, същият този вятър ще ви помогне да стигнете с лодки до Мангарева.
Капитан Дейвънторт се замисли за миг и после Маккой чу въпроса, който не искаше да чува, но със сигурност очакваше:
— Нямам карта на Мангарева. На голямата карта той е само една точица. Няма да зная къде да потърся входа на лагуната. Бихте ли дошли с мен, за да ви използувам като лоцман?
Лицето на Маккой си остана все тъй ведро.
— Разбира се, капитане — отговори той така спокойно и безгрижно, както би приел една покана за обед. — Ще дойда с вас до Мангарева.
Пак повикаха матросите на кърмата и капитанът им съобщи решението, взето на юта.
— Помъчихме се да направим каквото можем, но виждате, че не напредваме. Течението отклонява кораба. Този господин е уважаемият Маккой, главен съдия и губернатор на остров Питксърн. Той ще ни придружи до Мангарева. Както виждате, положението не е толкова опасно. Той не би направил такова предложение, ако това може да му струва живота. Пък каквито и опасности да ни предстоят, щом той по своя воля идва с нас и е готов да се изложи на тях, ние не можем да останем по-назад. Какво ще кажете за Мангарева?
Този път не се вдигна врява,. Присъствието на Маккой, увереността и спокойствието, които се излъчваха от него, бяха оказали въздействие. Матросите тихичко разговаряха помежду си. Подканяха някого да излезе напред. Те бяха единодушни, че
от тяхно име трябва да каже няколко думи. матросът, който говореше кокни, и го изтикаха напред. Тази достойна личност, преизпълнена от съзнанието за геройския подвиг, който щеше да извърши заедно с другарите си, извика със святкащи очи:
— Ще вървим, па да става каквото ще! Екипажът измърмори, че е съгласен, и се разотиде.
— Един момент — обърна се Маккой към капитана, който тъкмо се готвеше да даде заповеди на помощника си. — Първо трябва да отида до брега.
Кониг остана като ударен от гръм и изгледа Маккой, сякаш имаше пред себе си умопобъркан,
— Да отидете до брега ли? — извика капитанът. — Но защо? Това ще ви отнеме три часа с вашето кану.