Маккой измери с поглед разстоянието и кимна.
— Да. Сега е шест часът. Не мога да стигна до брега преди девет. Докато събера хората, ще стане десет. Довечера, щом се усили вятърът, използувайте го, за да можете да ме вземете утре сутрин.
— Кажете, в името на здравия разум и разсъдък — избухна капитанът, — за какво ви е притрябвало сега да събирате хората си? Не разбирате ли, че моят кораб гори под краката ми?
Маккой беше спокоен като море в летен ден и гневът на капитана не го развълнува ни най-малко.
— Да, капитане — изгука той със своя гълъбов глас, — много добре разбирам, че корабът ви гори. Тъкмо затова ще ви придружа до Мангарева. Но трябва да получа позволение да дойда с вас. Такъв е обичаят ни. Не е .нещо маловажно губернаторът да напусне, острова. Може да пострадат народните интереси, затова народът има право чрез гласуване да ми разреши или да ми забрани да замина. Но моят народ ще ми разреши, убеден съм в това.
— Сигурен ли сте?
— Съвсем сигурен.
— Тогава, щом сте убеден, че ще ви разрешат, защо си правите труда да ги питате? Помислете колко ще се забавим — цяла нощ!
— Такъв е обичаят ни — отговори невъзмутимо Маккой. — Освен това аз съм губернатор и трябва да се разпоредя как да се управлява островът, докато отсъствувам.
— Но до Мангарева има само двадесет и четири часа път — възрази капитанът. — Дори ако връщането при насрещен вятър ви отнеме шест пъти по-вече време, пак ще се приберете само след една седмица.
По лицето на Маккой се разля широката му добродушна усмивка.
— Край Питкеърн рядко минават кораби, а когато минават, те идват обикновено от Сан Франциско или от нос Хорн. Ще имам голям късмет, ако успея да се прибера след шест месеца. Може да отсъствувам и година, а може да се наложи да отида и до Сан Франциско, за да намеря кораб, който да ме върне. Веднъж баща ми напусна Пяжеъря уж за три месеца, а успя да се върне чак след две години. На всичко отгоре вие нямате храна. Ако се наложи да плавате с лодките и времето се развали, ще минат дни, преди да стигнете земя. Затова утре заран ще ви докарам две канута храна. Най-добре ще е да донеса сушени банани. Усили ли се вятърът, използувайте го. Колкото повече се приближите до острова, толкова повече храна ще мога да ви докарам. Довиждане.
Той протегна ръка. Капитанът я пое и никак не му се щеше да я пусне. Държеше се за нея като удавник за спасителен пояс.
— Как мога да съм сигурен, че ще се върнете сутринта? — попита той.
— Точно това е! — възкликна помощникът. — Как можем да сме сигурни, че не гледа да духне, за да си спаси кожата?
Маккой не каза нищо. Само ги изгледа благо и кротко и на тях им се стори, че получиха част от неговата неизчерпаема душевна увереност.
Капитанът пусна ръката му, а Маккой с един последен поглед, чиято благодат обгърна целия екипаж, се прехвърли през борда и се спусна в кануто.
Вятърът се усили и „Пирене“, макар и с облепено с водорасли и раковини дъно, се отдалечи на шест мили от западното течение. На разсъмване, когато Питкеърн беше на три мили пред тях, капитан Дейвънпорт забеляза две канута да приближават
кораба. Маккой отново се покатери и скочи през борда на нажежената палуба. След него на кораба бяха стоварени много пакети изсушени банани — всеки пакет увит в сушени листа.
— А сега, капитане — каза Маккой, — вдигайте всички платна и жив или мъртъв гонете Мангарева. Аз, знаете, не съм мореплавател — обясняваше той малко по-късно, застанал зад капитана, който гледаше ту към рейте, ту през борда и преценяваше скоростта на „Пирене“. — Трябва да откарате кораба до Маигарева. Забележите ли земя, тогава ставам лоцман. С каква скорост се движим според вас?
— Единайсет възла — отговори капитан Дейвънпорт, като хвърли последен поглед към водата, която бягаше край борда.
— Единайсет. Ако запазим тази скорост, утре заран между осем и девет ще зърнем Маигарева. Към десет или най-късно единайсет ще докарам кораба до брега. И тогава — край на всички тревоги.
На капитана му се стори, че този блажен миг е настъпил вече — толкова голяма беше убедителната сила на Маккой. Повече от две седмици капитан Дейвънпорт управляваше този горящ кораб и това му бе струвало такива усилия и напрежение, щото си мислеше, че не може да издържа повече.
Вятърът го удари с още по-мощен напор в гърба и изсвири в ушите му. Той прецени силата му и веднага погледна през борда.
— Вятърът непрекъснато се усилва — съобщи капитанът. — Сега старото корито прави близо дванайсет възла. Ако поддържа тази скорост, довечера ще свием някои платна.