Най-после започна предаването на живо от залата на общината, където имаше конферентна маса с четирима души зад нея: Джесън, кмета, шефа на полицията и Гари Ноубъл от Национална сигурност.
Кметът направи кратко изявление и обърна микрофоните към останалите участници. Анди Джесън с твърд и едновременно с това успокояващ поглед обясни, че „Алгонкуин“ прави всичко необходимо, за да държи ситуацията под контрол. Охраната е на мястото си, увери хората тя, но не обясни какво означава това.
За изненада на Райм и всички в стаята, участниците бяха решили да информират обществото за второто искане на нападателя. Линкълн предположи, че го правят с мисълта, че ако не успеят да спрат Галт и в следващата атака отново загинат хора, последствията за „Алгонкуин“ щяха да бъдат катастрофални. Обществото, а вероятно и законът, щяха да се обърнат срещу тях.
Репортерите веднага засипаха Джесън с въпроси. Тя обясни, че е невъзможно да изпълнят искането на изнудвача, защото намаляването на електроподаването би нанесло щети за стотици милиони долари. И вероятно би взело много повече жертви.
Джесън добави, че това ще застраши националната сигурност, защото искането ще възпрепятства различни военни и други държавни институции.
— „Алгонкуин“ е важно звено за нашата национална сигурност и ние няма да позволим някой да изложи страната ни на риск.
„Хитро — помисли си Райм. — Обърна всичко в своя полза.“
Накрая Джесън завърши с лично обръщение към Галт. Помоли го да се предаде и му обеща справедлив процес.
— Не позволявай семейството ти и другите хора около теб да страдат заради собствената ти трагедия. Гарантирам ти, че ще направим всичко по силите си, за да облекчим положението ти. Но те моля да постъпиш правилно и да се предадеш.
Тя не допусна повече въпроси и напусна мястото си веднага след края на изявлението. Високите й токчета зачаткаха отчетливо по пода.
Райм забеляза, че докато демонстрираше симпатия и разбиране, тя нито веднъж не призна, че компанията й е сбъркала някъде или че високото напрежение би могло да причини рак на Галт или на другиго.
Шефът на полицията пое щафетата и направи всичко възможно, за да успокои хората. Полицията и ФБР търсели Галт из целия град, Националната гвардия също била готова да се намеси, ако атаките продължат или мрежата бъде застрашена.
Той завърши с призив към гражданите да докладват за всичко, което им се стори необикновено.
„Това е полезно — реши Райм. — Ако има нещо, способно да разбуди Ню Йорк, то е думата «необикновено»“
После се върна при нищожните си улики.
48
Сюзън Стрингър напусна офиса си на осмия етаж на старата сграда в Мидтаун Манхатън в 17:45 следобед.
Поздрави любезно двамата мъже, също запътили се към асансьора. Познаваше единия по лице, и друг път се бяха засичали из коридорите. Знаеше, че се казва Лари и напуска сградата всеки ден по същото време, когато си тръгваше и тя. Разликата беше, че той се връщаше по-късно, за да работи през нощта.
Тя си отиваше у дома.
Сюзън беше симпатична жена на трийсет и пет, редактор на специализирано списание за изкуство и реставрация на антики, предимно от осемнайсети и деветнайсети век. Понякога пишеше поезия и публикуваше. Тези занимания й носеха съвсем скромни приходи, но ако я налегнеха съмнения относно кариерата й, беше достатъчно да се заслуша в разговор като водения в момента между Лари и неговия приятел, за да се увери за пореден път, че никога не би се пренесла в света на големите пари — правото, финансите, банковото дело, счетоводството.
Двамата мъже бяха с много скъпи костюми, красиви часовници и елегантни обувки. Но изразът на лицата им беше измъчен. Погледите — нервни. Стори й се, че не обичат работата си. И двамата недоволстваха от шефовете си, които явно им дишаха във врата. Лари се оплакваше от ревизията в някакво забутано водохранилище.
Стрес, неприязън.
И какъв речник само!
Сюзън беше щастлива, че не й се налага да преживява всичко това. Нейният свят беше този на рококо и неокласическия дизайн от Чипъндейл до Джордж Хепълуайт и Шератон.
Тя наричаше творенията им практична красота.
— Изглеждаш уморен — каза приятелят на Лари.
Сюзън се съгласи с него.
— Направо съм капнал. Скъсах се от пътуване.
— Кога се върна?
— Във вторник.
— Ти ли беше главен инспектор?
Лари кимна.
— Счетоводните книги бяха пълен хаос. Бачкахме по дванайсет часа на ден. Единствения път, когато успях да се добера до игрището за голф, беше в неделя и температурата беше над четирийсет.