— Добре.
— Фред?
— Да?
— Този твой информатор… само той ли има някаква следа?
— Да.
— И не е чувал нищо? Нито едно име?
— Боя се, че не.
— Добре, благодаря — каза разсеяно Макданиъл. — Направил си, каквото си могъл.
Сякаш не очакваше нещо повече от него.
Кратка пауза.
— Да.
Те прекъснаха връзката. Райм и Селито забелязаха киселото изражение на федералния агент.
— Фред е добър специалист — обади се Селито.
— Да, много добър — отвърна бързо Макданиъл. Прекалено бързо.
Но въпросът за Фред Делрей и мнението на Макданиъл за него веднага мина на втори план, когато мобилните телефони на всички в къщата, с изключение на този на Том, зазвъняха. Всички в продължение на пет секунди.
Източниците бяха различни, но информацията — една.
Въпреки че до крайния срок оставаха още седем минути, Рей Галт бе ударил отново. И отново бе убил невинни хора.
Източникът на Селито им даде подробностите. Един патрулиращ полицай с младежки глас докладва — асансьор в офис сграда в Мидтаун с четирима пътници.
— Беше… беше ужасно…
Нещо го задуши и той се закашля. Може би от дима. А може би беше опит да прикрие вълнението си. Полицаят се извини и обеща да се обади след няколко минути.
Но не го направи.
50
И пак онази миризма.
Щеше ли някога Амелия Сакс да се отърве от нея?
И дори да изтърка дрехите и кожата си до кръв, дори да отстрани миризмата от тях, щеше ли някога да я забрави?
— ДССМ? — попита тя един полицай от „Технически отдел“ и посочи към асансьора.
Доказан смъртен случай на местопрестъплението.
— Точно така.
— Къде са труповете?
— В коридора. Знам, че замърсихме мястото на престъплението, детектив, но в кабината имаше толкова дим, че нямаше как да разберем какво става вътре. Трябваше да я освободим.
Тя го успокои, че всичко е наред. Проверката на състоянието на жертвите беше приоритет. Освен това нищо не замърсяваше мястото на престъплението повече от един пожар. Какво значение имаха още няколко отпечатъка?
— Как е станало? — попита го тя.
— Не сме сигурни. Охраната на сградата каза, че асансьорът е спрял малко над приземния етаж. После се появил дим. Чули се писъци. Докато свалят асансьора на първия етаж и отворят вратата, всичко приключило.
Сакс потръпна при мисълта за станалото. Металните пръски бяха страшно нещо, но тъй като имаше клаустрофобия, тя се ужаси само при мисълта за четиримата, затворени в тясната кабина с протичащ през нея ток, и… поне един от тях, горящ като факла.
Полицаят прегледа бележките си.
— Жертвите са: редактор в списание за изкуство, адвокат и счетоводител. Всички са се качили от осмия етаж. От шестия се е качил търговец на компютърни части. Ако това ви интересува…
Сакс се интересуваше от всичко, което можеше да направи жертвата по-реална. Правеше го отчасти за да поддържа сърцето си живо, да не позволи душата й да загрубее от видяното в нейната работа. Но отчасти и заради наученото от Райм. Той беше учен от най-чист вид, рационалист, но следователският му нюх се осланяше също и на необичайната му способност да бръкне в ума на престъпника.
Преди години, когато двамата работеха по първия си съвместен случай — ужасяващо престъпление, включващо смърт чрез иначе полезна система — в случая пара, Райм й бе казал нещо и то изникваше в ума й всеки път, когато вървеше по решетката. „Искам да си той — бе прошепнал той. — Влез в главата му. Не мисли по начина, по който мислят всички нормални хора. Искам да мислиш като него.“
Тогава бе казал и друго: „Човек може да се научи как да прави оглед на местопрестъплението, но способността да се идентифицираш с престъпника е вродена“. Сакс вярваше, че най-добрият начин да поддържаш в изправност връзката — жицата, както й хрумна сега, между чувствата и действието, е никога да не забравяш за жертвите.
— Готов ли си? — обърна се към Пуласки тя.
— Предполагам.
— Тръгваме по решетката, Райм — наведе се към микрофона тя.
— Добре, но искам да го направиш без мен, Сакс.
Тя се разтревожи. Въпреки протестите и уверенията в обратното напоследък Райм не беше добре. Тя го усещаше. Но се оказа, че причината да отстъпи беше друга.
— Искам да извървиш решетката с онзи човек от „Алгонкуин“.
— Сомърс ли?
— Да.
— Защо?
— Защото харесвам как мисли. Мащабно. Може би е свързано с изобретателския му ум. Не знам. Но освен това усещам, че нещо не е наред, Сакс. Не мога да ти го обясня. Пропускаме нещо. Галт трябва да е планирал ударите си най-малкото от месец. А сега бърза. По две атаки на ден. Просто не мога да си го обясня.