Беше вече осем вечерта.
— Върна се в апартамента на Галт. Опасява се, че може да е пропуснал нещо.
Райм реши, че идеята не е добра. Беше убеден, че младежът е претърсил основно помещенията първия път.
— Дръж го под око все пак — изръмжа той. — Не искам да застрашавам живота на някого, защото моят служител е разсеян.
— Добре.
В лабораторията бяха само тя и Купър. Макданиъл и Хлапето се бяха върнали в Бюрото за среща с хората от Национална сигурност, а Селито отиде в централното управление. Райм не знаеше с кого има среща там, но без съмнение списъкът с желаещите да чуят защо все още няма заподозрян беше достатъчно дълъг.
Купър и Сакс започнаха да разопаковат събраните от Сакс улики. Лабораторният специалист изследва кабела и другите неща от шахтата.
— Този път имаме нещо интересно.
Сакс се опитваше да говори безстрастно, но Райм веднага усети вълнението й. Когато си влюбен в някого, можеш да усетиш промяната в човека до себе си, да разбереш, когато мисли, че е открил нещо важно.
— Какво? — попита веднага той и заби инквизиторския си поглед в нея.
— Има свидетелка. Била е в кабината, когато другите са загинали.
— Ранена ли е?
— Няма сериозни наранявания. Само е вдишала малко повече дим.
— Сигурно е било ужасно. Онази миризма на изгоряла коса… — ноздрите му се повдигнаха леко.
Сакс помириса червените си къдрици. И също сбърчи нос.
— Тази вечер ще се наложи да остана под душа часове.
— Какво каза тя?
— Нямах възможност да говоря с нея. Но тя ще дойде тук веднага, след като я изпишат.
— Тук ли? — изненада се Райм.
Да, на първо място беше скептицизмът му към свидетелите. Но имаше и друг проблем, свързан със сигурността. В лабораторията не биваше да влизат непознати.
Ако зад атаката стоеше терористична организация, това беше начин да вмъкне свой човек в светилището на разследващите.
Сакс предусети мислите му и се засмя.
— Проверих я, Райм. Чиста е. Няма досие, не е арестувана. Работи от дълго време като редактор в някакво списание за стари мебели. Реших, че така е най-разумно. Иначе щях да загубя време да ходя до болницата и обратно. Сега мога да остана тук и да работя по доказателствения материал.
— Какво друго знаем за нея?
Миг колебание.
— Започнах много да се обяснявам, нали? — усмихна му се тя.
— Да.
— Добре. Тя е инвалид.
— Това не е отговор на въпроса ми.
— Иска да се запознае с теб, Райм. Ти си знаменитост.
Той въздъхна страдалчески:
— Супер.
Сакс присви очи.
— Не възразяваш ли?
Сега беше ред той да се засмее.
— Не съм в настроение да се караме. Нека да дойде. Ще я разпитам лично. Тъкмо ще ти покажа как се прави. Кратко и елегантно.
Сакс го изгледа внимателно.
— Какво имаме, Мел? — извика той към Купър. Надничайки през окуляра на микроскопа, Купър каза:
— Нищо полезно за местоизточника му.
— „Местоизточника“ ли? Явно съм пропуснал тази дума в училище — изсумтя Райм.
— Но открих нещо — продължи специалистът, игнорирайки хапливата забележка, и започна да чете резултатите от хроматографа. Следи от субстанции, определени от базата данни като женшен и годжи.
„Китайски билки. Може би чай“ — замисли се Райм.
Преди няколко години имаше случай, включващ риба с наименование „змийска глава“ и контрабандист на екзотични риби, и по-голямата част от разследването се водеше около китайския квартал. Един роден в Китай полицай им помагаше и междувременно запозна Райм с различните лечебни свойства на китайските билки, надявайки се, че те може да му помогнат. Отварите нямаха никакъв ефект, но Райм откри, че познанията са ценни в работата му. Той се заинтригува от откритието на Купър, но бързо се съгласи с него, че това едва ли ще ги отведе до Галт. Имаше време, когато тези съставки можеха да се намерят само в специализираните магазини за азиатски стоки, наричани от Райм „женски“. Сега обаче можеше да си ги закупиш от всяка аптека или магазин за здравословни храни в града.
— Запиши го на дъската, Сакс.
Тя го записа и той се загледа в малките пликчета, подредени в редица и надписани прилежно с нейния почерк. Видя и етикетите с посоките според компаса.
— Десет малки индианчета? — заинтригува се той. — Какво имаме тук?
— Полудях, Райм, не, направо побеснях.
— Добре. Гневът освобождава натрупаното напрежение. Защо обаче?
— Защото не можем да го пипнем. Взех проби от местата, където вероятно е стоял. Да знаеш само по какви дупки се завирах!
— Ето откъде е онова петно — кимна към челото й.
— Ще го измия по-късно — отвърна тя.
Последва усмивка. „Съблазнителна, надявам се“ — каза си Райм и вдигна вежди.