Центърът имаше също и голямо отделение за протези.
— Беше удивително — говореше Сюзън. — Видях запис на болна от параплегия жена с имплантирано цифрово управление, свързано с голям брой жици. Тя ходеше почти нормално.
Райм се загледа в кабела „Бенингтън“, използван от Галт при първата атака.
Жици…
Сюзън започна да му описва някаква система, наречена „свободна ръка“, и други подобни, включващи имплантиране на стимулатори и електроди в ръката.
— Със свиване на рамото или движение на врата по определен начин можеш да постигнеш координирани движения на ръцете и пръстите. Някои пациенти започват дори да се хранят сами — обясняваше тя. — Лекарите призовават отчаяно пациентите да не ходят при разни шарлатани — разказа ядосано за един лекар в Китай, който прибирал по 20 000 долара, за да пробие дупка в главата или в гръбнака на пациента и да му имплантира тъкан от ембрион. С никакъв ефект, разбира се, освен подлагането на човека на смъртоносен риск, по-нататъшни увреждания и финансов банкрут. Лекарите от центъра „Пемброк“ са завършили престижни световни медицински университети — увери го тя.
И давали винаги реалистични прогнози, тоест скромни. Квадриплег като Райм няма да проходи, но би могъл да подобри работата на белия си дроб, да раздвижи и други пръсти и най-важното, да възвърне контрола си над бъбреците и пикочния мехур. Това би намалило значително риска от атаки на дисрефлексия — онова скачане на кръвното налягане, което може да доведе до мозъчен кръвоизлив и да влоши сериозно положението му. Или направо да го убие.
— На мен много ми помогна. Мисля, че до две години ще мога отново да ходя.
Райм слушаше и кимаше. Не се сещаше какво друго да каже.
— Не мислете, че работя за тях. Нито съм защитник на правата на инвалидите. Аз съм редактор, който случайно е и параплегик — ехото от собствените му мисли предизвика у Райм слаба усмивка. Тя продължи: — Но когато детектив Сакс ми каза, че работи с вас, си помислих: „Това е работа на съдбата“. И реших да дойда и да ви разкажа за „Пемброк“. Те могат да ви помогнат.
— Аз… признателен съм ви.
— Чела съм за вас, господин Райм. Вие сте направили много за спокойствието на града. Може би е време да направите нещо добро и за себе си.
— Ами… нещата са сложни — той нямаше представа какво означава това, още по-малко защо й го каза.
— Знам, страхувате се от риска. И би трябвало.
Наистина, за него, като човек с четвърта степен параплегия, една операция криеше много повече рискове, отколкото за нея. Той беше склонен към високо кръвно, респираторни усложнения и инфекции. Въпросът беше в баланса. Заслужаваше ли си да рискува с операция? Преди няколко години за малко не легна под ножа, но появата на нов случай осуети плановете му. И той отложи за известно време всички процедури.
Но сега? Той се замисли: живееше ли, както искаше? Разбира се, че не. Но все пак беше доволен. Обичаше Сакс и тя него. Имаше своята работа. Не беше готов да зареже всичко това и да хукне след някаква нереалистична мечта.
Обикновено стиснал здраво устни, когато ставаше дума за лични чувства, сега сподели със Сюзън страховете си и тя го разбра.
После изненада себе си още повече, като продължи с признания, стигнали до ушите на малцина.
— Чувствам, че моята същност е в ума ми. Там живея аз. Понякога си мисля, че съм добър в работата, защото съм в това положение. Няма какво да ме разсейва. Силата ми идва от болестта. Ако можех да се променя, ако можех да стана „нормален“, дали това няма да навреди на работата ми? Не знам. И не искам да рискувам.
Сюзън се замисли.
— Интересна гледна точка. Но се питам дали не е просто извинение за страха от промяната.
Райм оцени честността й. Той също предпочиташе директния подход.
— В моя случай това е огромна крачка напред.
Тя се засмя.
— Благодаря ви за този разговор — рече той, усетил, че трябва да каже нещо. Тя го дари с още един разбиращ поглед. Този път го подразни по-малко, но той продължаваше да не схваща значението му, затова се смути.
Тя се облегна назад:
— Това беше. Мисията е изпълнена.
Той свъси вежди. Сюзън обясни:
— Донесох ви две влакна, които иначе нямаше как да намерите — и с усмивка изрече: — Искаше ми се да са повече — отново потърси погледа му. — Но понякога малките неща променят всичко. Сега е време да си тръгвам.