По време на затишията се отпускаше на стола и зяпаше наоколо, питайки се какво ли щеше да си помисли Томас Едисон, ако можеше да се появи отнякъде. Струваше му се, че ученият щеше да остане доволен, но не и смаян. За тези сто двайсет и пет години мрежата и начинът на производство на ток не се бяха променили съществено. Показателите бяха по-високи, ефективността — по-добра, но всяка по-голяма съвременна система е била известна и по онова време.
Вероятно щеше да завиди за халогенните крушки, знаейки колко е трудно да се намерят жички, работещи в такава среда. И щеше да се смее на микроядрените реактори, които трябваше да се пренасят на големи кораби до мястото на експлоатацията. (Едисон бе предвидил още през деветнайсети век, че след време човечеството ще използва ядрена енергия за производство на електричество.) Без съмнение щеше да се възхити от самата сграда на изложбения център; тук дори и подовете бяха облицовани с мед и неръждаема стомана.
Те създаваха усещане, поне за Сомърс, че се намира в огромен комутационен център.
„Трябва да помисля за узаконяването и внедряването на проектите си“ — отплесна се отново той. Това беше най-лошата страна на всяко изобретение. Създаването на електрическата крушка беше предизвикало страховита битка — продължила не само в лабораториите, но при узаконяването й. Стотици хора участвали във войната за отхвърляне на проекта или за инвестирането в него — естествено, заради печалбата. Томас Едисон и англичанинът Джоузеф Уилсън Суон победили, но си спечелили много врагове, десетки съдебни искове, шпиониране и саботажи. И провалена кариера.
Сомърс размишляваше върху нелеката съдба на изобретателя, когато видя мъж с шапка и слънчеви очила. Стори му се подозрителен, защото се мотаеше между два близки щанда с коренно противоположни дейности. Едната фирма произвеждаше оборудване за геотермална енергия — уреди, усещащи горещите точки дълбоко в земята. Другата строеше хибридни двигатели за малки преносни мрежи. Сомърс знаеше, че който се интересува от геотермалните източници, не би обърнал внимание на хибридите.
Човекът дори не погледна към щанда на „Алгонкуин“ и Сомърс, но на изобретателя му хрумна, че онзи можеше без никакъв проблем да направи снимки на някои от нововъведенията и моделите, показвани на екрана над щанда. Сега шпионските камери бяха изключително прецизни.
Той се обърна, за да отговори на въпрос, зададен от някаква жена. Когато потърси с поглед мъжа с шапката — шпионин, бизнесмен или просто любопитен гражданин — той беше изчезнал.
След десет минути посетителите отново намаляха. Той реши да използва момента и да отиде до тоалетната. Помоли човека от съседния щанд да хвърля по едно око към нещата на „Алгонкуин“ и тръгна по безлюдния коридор към мъжката тоалетна. Едно от предимствата на по-евтините места в залата беше, че човек винаги можеше да разчита, че ще намери свободна кабина. Той зави по коридора, загледа се в модерния под от лъскава леко грапава стомана и реши, че идеята е била да се имитира космическа станция или ракета.
Не беше направил повече от двайсет крачки, когато телефонът му иззвъня.
Той не позна номера, видя само, че е с местен код. Помисли за момент, после натисна бутона за отказ.
Продължи спокойно към тоалетната. Забеляза блестящите медни топки на вратите и си помисли: „Тези тук явно не пестят пари. Не е чудно, че участието ни струва цяло състояние“.
72
— Моля ти се, Чарли! — повтаряше разтревожено Сакс. — Моля те, вдигни телефона!
Преди минутка бе набрала телефона на Сомърс, но той иззвъня веднъж и веднага я прехвърли на гласовата поща.
Тя опита отново.
— Хайде, хайде! — измърмори и Райм.
Две позвънявания… три.
Най-после се чу глас.
— Ало?
— Чарли, обажда се Амелия Сакс.
— О, ти ли звъня преди малко? Аз отивах…
— Чарли — прекъсна го тя. — В опасност си.
— Какво?
— Къде си?
— В Изложбения център. Тъкмо щях… Какво искаш да кажеш?
— Наоколо има ли метални части? Нещо, което може да произведе електрическа искра? Някакви кабели?
Той се изсмя прегракнало:
— Стоя върху метален под. И тъкмо щях да отворя вратата на тоалетната, а тя е с метална дръжка — стана сериозен: — Искате да кажете, че може да е капан?
— Възможно е. Веднага се махни от металния под.
— Не разбирам.
— Имаме ново писмо с искания. Крайният срок е шест и половина. Но ние мислим, че атаките в хотела и в асансьора нямат нищо общо със заплахите и исканията. Те са само прикритие, за да се премахнат определени хора. И ти вероятно си един от тях.