— Не, не си прави труда. Виж. Трябва ми някакво парче жица. Искам да видя дали ще мога да изкопирам направената от Рандъл връзка… За целта ми трябва по-дълго парче. Имаме ли нещо подобно в къщи?
— Кабелът от удължителя става ли?
— Не, трябва да е по-дълъг. Седем-осем метра.
— Че защо ще държим толкова дълъг кабел у дома?
— Мислех, че може да си прибрал… Добре, намери ми отнякъде, Том. Веднага.
— И къде да го търся тоя кабел?
— В магазина за кабели, по дяволите! Откъде да знам. Виж по магазините за електроматериали. Има един на „Бродуей“. Поне имаше преди.
— Все още си е там. И какво? Искаш седем-осем метра, така ли?
— Предполагам, че ще стигне… Какво си ме зяпнал?
— Не изглеждаш добре, Линк. Не съм сигурен, че трябва да те оставям сам в такова състояние.
— Трябва, Том. Трябва да правиш, каквото ти кажа. Колкото по-бързо тръгнеш, толкова по-бързо ще се върнеш и те уверявам, че ще ти дам да ме дундуркаш на коленете си, колкото си поискаш. Но сега тръгвай!
За миг настъпи тишина.
— Добре, но първо ще ти измеря кръвното.
Отново тишина.
— Добре, давай.
Приглушени звуци, леко съскане.
— Не е много високо. Но искам да съм сигурен, че няма да се покачи. Как се чувстваш?
— Просто съм уморен.
— Ще се върна след половин час.
Глухи стъпки по пода. Вратата се отвори, после отново се затвори.
Той остана заслушан още минутка, после стана. Облече униформа на телевизионен техник. Пъхна армейския колт, модел 1911 година, в чантата с инструментите и я метна на рамо.
Погледна през предните прозорци и огледалата на микробуса въпреки че уличката беше пуста и излезе от кабината. Увери се, че няма охранителни камери, и тръгна към задната врата на къщата на Райм. Три минути му бяха достатъчни да се убеди, че алармата е изключена, да се справи с ключалката и да влезе в мазето.
Намери електрическото табло и започна да работи бързо, свързвайки поредното дистанционно управление към входящата обслужваща линия, 400 ампера, двойно по-мощна от тези на останалите къщи в района.
Това беше интересен факт, не че имаше някакво значение, разбира се, защото той знаеше, че за да причини смърт, му трябва съвсем малка част от цялата тази мощ.
Една десета от един ампер…
75
Райм препрочиташе списъка с веществените доказателства, когато електричеството угасна. Екранът на компютъра потъмня, машините замлъкнаха. Червените, жълтите и зелените очи на индикаторите по различните електронни системи изчезнаха.
Той разтърси глава. Чу скърцане от мазето. После — тежки стъпки. Не бяха бързи, просто лек протест от тежестта на стъпки върху старите сухи дъски.
— Ехо? — извика той. — Том? Ти ли си? Токът, Том. Стана нещо с тока.
Поскърцването се чу по-отчетливо. После спря. Райм описа кръг със стола си. Огледа стаята, както оглеждаше всяка подробност на местопрестъплението, спирайки се на възможните улики, докато си създаваше първото впечатление от сцената на действие. И търсейки с поглед възможна опасност: места, където извършителят можеше да се крие, ранен, паникьосан или хладнокръвно дебнещ удобен момент да застреля полицейския служител.
Ново поскърцване.
Той отново завъртя стола. Видя мобилен телефон в далечния край на работната маса. Токът в къщата беше спрян, но батериите на телефона работеха.
Батерии…
Райм натисна едно копче на таблото за управление и столът реагира веднага. Стигна бързо до масата, спря с гръб към вратата и се загледа в телефона. Беше на не повече от двайсет — двайсет и пет сантиметра от лицето му.
Индикаторът за батериите светеше в зелено. Апаратът имаше достатъчно енергия за приемане или провеждане на разговор.
— Том? — извика отново Райм.
Нищо.
Усети ударите на сърцето си в пулсиращите слепоочия и във вените.
Сам в помещението и на практика неподвижен, загледан в телефона, на по-малко от крачка от него, Райм се завъртя странично на масата, после даде рязко назад, надявайки се от удара на стола телефонът да подскочи и да се придвижи към него по масата. Но той остана на мястото си.
Изведнъж усети промяна в акустиката на стаята и разбра, че някой е влязъл. Отново маневрира и отново удари стола в масата. Но преди телефонът да се плъзне по-близо до него, по пода зад него се чуха стъпки. Една ръка в ръкавица се пресегна и спря движението на апарата.
— Ти ли си, Рандъл? — извика Райм към човека зад него. — Рандъл Джесън?
Отговор не последва.
Само тихи звуци. Изщракване. После някой забърника из таблото на стола. Индикаторът за батерията на инвалидния стол угасна. Човекът задвижи ръчно количката и го избута до прозореца под сноп от падащи слънчеви лъчи.